Запознах
се с приснопаметния старец Софроний Сахаров в Англия през 1976 г. Както всички
вие знаете, всяко лято посещавах в манастира „Св. Йоан Предтеча”, Есекс,
Англия, където приснопаметният старец се подвизаваше и се опитвах да бъда
въведен от него в дълбините на духовния живот, в дълбините на църковния живот.
Естествено не постигнах много неща и това не се дължи на стареца, а на моето
състояние. Старец Софроний действително имаше огромен устрем към Бога, той
постоянно имаше божествено вдъхновение. В тази атмосфера той съчини една
молитва, която указа на тези, които бяха свързани с него, да я четат всяка
сутрин след ставане от сън. Дори казваше, че когато човек всяка сутрин чете
тази молитва, тогава много скоро ще види целия си живот да се променя. Но преди да продължа с анализа на тази
молитва, като въведение бих искал да кажа няколко думи за тази велик светоотечески образ от наши
дни.
Приснопаметният старец Софроний написа няколко
книги, които са широко разпространени и ги четат много хора по целия свят.
Книгата, която е посветена на преп. Силуан, е класическа, и за нея един голям
богослов от наши дни казва: „ такви книги се пишат веднъж на сто години”. Това
е книга, която описва интензивен духовен живот, книга, която е основата на
православния църковен живот, книга, която, бихме казали, е съкратен израз на нашето нептично исихастко
предание, обощение на „Добротолюбието”. Друга книга, която излезе малко преди старец
Софроний да почине, е изклюителната книга със заглавие „Ще видим Бога както си
е”, която човек навярно се затруднява да разбере в нейната дълбочина, ако няма
православни предпоставки. В тази книга
старец Софроний излага цялото богословие за виждането на Бога „в нетварната
светлина”, както и предпоставките, чрез които човек може да стигне до тази висота на духовния живот. Като чете неговите текстове, човек може да установи,
че старец Софроний е богослов на нетварната светлина, както и богословът на ипостаста, защото постоянно
говори за ипостаста на Бога и ипостаста на човека. Значимото е, че тази книга е негова духовна
автобиография.
Освен тези две книги, той написа и други книга: „За молитвата”, „Аскеза и богосъзерцание”, „Неговият
живот (е) моят живот”. Онова, което старецът беше свикнал да казва често, е нещо,
което представлява основа на духовния живот: „Той казваше: „ за да бъде някой
християнин, той трябва да е творец”. Той оприличаваше християнина с твореца.
Известно е, че творците (поети, писатели, художници) имат вдъхновение, имат
любов към това, което правят, техният ум е пълен с идеи, картини и звуци.
Следователно, ден и нощ, когато искат да създадат нещо, те го мислят, цялото им
същество се изпълва от обекта, който ги занимава. Впоследствие творците имат
голям копнеж да изразят това, което са заченали, и силна болка да го формулират
по автентичен начин и по някакъв начин
чрез същество си раждат своите творби. Когато се опитват да го опишат,
отново чувстват болка, защото разбират, че не са осъществили първоначалната си
цел, не са могли да формулират и изразят целия океан на чувствата и копнежа,
който са имали в себе си.
Такъв
трябва да бъде и така трябва да живее християнинът. Да бъдеш християнин
означава да бъдеш творец, да имаш в себе си копнеж, да имаш, както казваше
светият старец, смъртоносна жажда, смъртоносен устрем към Бога и да не се
примиряваш с компромисите. Защото, след като човекът е (създаден) по образ и
подобие Божие, той има в себе си так нар. ентелехия, ипостасното начало, и по
този начин върви към телоса(края), той иска да се уподоби на Бога, иска това,
което Бог е по същност, той да стане по причастие. Той има този устрем и смъртоносна жажда. Едно от основните учения на старец Софроний,
както обяснява близкият негов ученик и добър негов послушник архим. Захарияс
(Захару), е, че от психологическото равнище, в което за съжаление човекът се ограничава, той трябва
да се издигне на онтологично равнище, което нарича духовно равнище. Когато Адам бил сътворен от Бога, той се намирал в
състояние на боговидение, имал просветление на ума, както казва и св. Йоан
Дамаскин, имал непрестанна вътрешна молитва, която била степен на боговидението.
Той не бил стигнал целта, за която бил сътворен, но във всеки случай приел
началото, за да стигне до съвършеното и неизменно обожение. Но след престъплението на Адам и Ева човекът
от онтологично-духовно равнище изпаднал в психологическо равнище, в равнището
на сетивата и постоянно се занимава със сетивата, със света на сетивните неща и
чувствата и с психологическите въпроси. Това означава, че човек се интересува от това какво казват
другите за него и се бори да задоволи човешкото мнение и по този начин се мъчи
и бори постоянно с хората. Затова старец Софроний казваше, че сега чрез Божията
благодат човекът трябва да се издигне от психологическо на онтологично-духовното
равнище. Това се постига чрез покаянието
и особено чрез истинското покаяние. В крайна
сметка, трябва да разберем, че грехът не е просто отричане на Бога, не е просто
непослушание спрямо Божията воля, а прекъсване на нашите отношения с Бога и заболяване на всички сили на душата и тялото.
Падението и грехът се състоят в противоестественото действие на силите
на душата с последици върху тялото. Затова човек трябва да се завърне в
естественото и свръхестественото движение и действие на силите на душата. Чрез покаянието, което е действие на Бога и
съдействие на човека, се постига обратното
спрямо греха движение и път, което и издигането на човека от психологическото
равнище, равнището на сетивата, на онтологично-духовно равнище. Това възхождане
се постига по два начина според учението на старец Софроний, както го анализира
архим. Захарияс. Първият начин е аскетическият. Става въпрос за усилието на
човека да пази Божията воля и да се подвизава в своя живот. Това, бихме казали,
е път, който се вдъхновява повече от так нар. психологически фактор. С други думи, човекът се подвизава да подчини
своя „дух” на Божия съд и да пази Божиите заповеди. Той има пред себе си някаква перспектива и
казва „Бог какво иска да правя в моя живот?” и се подвизава да върши това. Това
изразява аскетическия начин на живот. Това е подвигът и усилието човек да пази Божията воля в своя
живот.
Вторият начин е харизматичният. С други думи, Светият Дух действа в
човека и тогава човекът в Светия Дух вижда своя вътрешен безпорядък, вижда
страстите, които съществуват в него. Както рентгеновите лъчи пронизват тялото
на човека, откриват вътрешното състояние
на тялото и скритата от погледите на човеците болест, така и много повече
благодатта на светия троичен Бог идва в съществото на човека и тогава се
откривата неговата оскъдност и духовна нищета и той започва да се покайва. В
това състояние човекът осъзнава греха, който е извършил, и бива обзет от
неудържимо покаяние, от неугасима омраза към греха и от устрем към завръщане в
Бога и общение с Него. Това конституира так нар. харизматичен начин на живот. Тоест
човек чувства в себе си действието на Светия Дух и това създава в него духовно
вдъхновение, духовна наслада, любов към Бога, копнеж за среща с Него. Ако това
става в човешките неща, много повече става в духовните неща. Когато степента на голямата любов към Бога се
намалява, тогава човекът чувства своето греховно състояние и започва отново да
се покайва. Затова, както казваше приснопаметнтият старец, от психологическото
равнище трябва постоянно да се подвизаваме да се изкачим на онтологичното и духовно
равнище.
Той самият, както го познавах, беше човек с много дълбоко покаяние, с
много дълбоко самоукоряване, имаше дълбоко усещане за себе си, дори тогава,
когато стигаше до боговидение и виждаше Бога като Светлина. Защото, както казва
авва Доротей, този, който стига до духовното състояние да вижда Бога като
Светлина, той, по думите на пр. Исая, чувства, че е окаян и вижда, че е прах и пепел, -по думите на Авраам. Този
харизматичен начин на живот живя и старец Софроний. Затова в края на живота си
няколко часа преди душата му да остави тялото, той каза чудесно слово,
т.е. достатъчно е човек да живее в този
живот, за да каже дори само едно слово: „Всичко казах на Бога. Свръших това,
което имах да върша. Сега трябва да отмина”. Той имаше такъв копнеж в себе си,
но и такова усещане, че неговото покаяние е стигнало до върха на харизматичното
състояние, че можеше да премине в другия живот, за да срещне Бога и да настъпи
тази среща с рая и вечния живот.
Но и в края на живота си, малко преди да почине, направи нещо друго. Той изпрати писмо на Вселенския
патрирах Вартоломей, с което го известяваше, че отпътува към небето, като му благодареше, но и изразяваше своята
признателност за това, което той беше направил за него и неговото братство. В
края на писмото той искаше благословението на патриарха – защото неговият
манастир принадлежи към Вселенската Патриаршия – за да отпътува „към жадуваната
Светлина на Христовото Възкресение”. Един свят човек, който живя в пустинята на
Света Гора с много дълбоко покаяние, който имаше голям опит в молитвата, в края
на живота си почувства нуждата да поиска благословението на своя епископ, на
Вселенския патриарх, за да стигне и да се наслади на жадуваната светлина на Възкресението.
Старец Софроний живееше един харизматичен живот, той беше вдъхновен
човек и това го усещаше този, който го доближаваше. От друга страна, това се вижда и в неговите
съчинения; но най-вече, когато някой го доближаваше, виждаше духовното
състояние, което той живееше. Той много пъти говореше за вдъхновението. Казах преди, че по неговните думи, за да бъде
човек християнин, той трябва да е творец. Той не може да бъде християнин, ако
не е творец, ако няма порива и копнежа за Бога. Веднъж той каза на учениците
си: „Не можем да живеем по християнски без вдъхновение. Ако някой творец, някой
истински творец живее ден и нощ с картините на своето изкуство, тогава ние,
християните, сме длъжни да бъдем още по-внимателни, длъжни сме да надскочим
усилията на твореца, за да живеем съгласно духа на Евангелието”. Спомням си, че
много пъти, когато отивахме и му
казвахме нашите проблеми и той ни гледаше да сме духовно унили и притеснени - знак, че нямахме молитва, той ни казваше „Загуби вдъхновението си”. Защо?
Защото знаеше, че „най-важното в живота сега е Бог да вдъхнови вашата борба за
спасение. Когато се дава вдъхновението от Бога, целият живот се изпълва със
светлина и радост. Тогава не забелязваме подробностите от живота”. Но и не се
разочароваме от подробностите. Този, който има любов, не изследва подробностите
от живота си. Един влюбен например не се занимава с подробности, не го
интересуват заплахите на баща му – тоест, ако се ожени за нея, ще го лиши от
наследство – не го интересува имуществото, след като той се вдъхновява от тази
любов.
Ако това става в човешките неща, много повече важи в
свръхчовешките. Когато имаме
вдъхновение, не забелязваме различни подробности в живота ни. На друго място
старецът казва „за да не загубите благословението, което Бог ви е дал, се
подвизавайте да попивате всяка мисъл, която ви вдъхновява, и да пропъждате
всеки помисъл, който ви убива”. Едно много малко предложение, което показва
същността на духовния живот. Тоест, ако Бог изпрати някоя добра мисъл, която ни
изпълва с радост, именно там трябва да настояваме да я попиваме, да я превърнем
в храна, кръв и живот, а ако идва някоя мисъл, която ни убива и унищожава,
хвърля ни в отчаяние, в безнадеждност, трябва много бързо да я пропъждаме. Така
човек може постоянно да бъде вдъхновен и да има Божието вдъхновение. . .
Откъс от книгата на
митрополит Йеротей Влахос „Видях човек в Христа”, посветена на живота и учение
на старец Софроний Сахаров
Превод от новогръцки - Константин Константинов
Източник - http://www.zoiforos.gr/ar8rografia/episkopoi/nafpaktou-iero8eos/item/628-gerontas-sofronios
