За повечето хора е свойствено да имат юридическо разбиране за справедливостта. Поемането на отговорност за чуждата вина се отхвърля от тях като нещо несправедливо.
Това
не се вписва в тяхното юридическо съзнание. Но духът на Христовата
любов говори иначе. В духа на тази любов споделянето на отговорността за
вината с този, когото обичаме, и дори понасянето й в цялата й мяра, не
само че не е чуждо, но е и до край естествено. Освен това, в понасянето
на чуждата вина се изявява истинността на любовта и се постига нейното
осъзнаване.
Ако се ползваме само от услаждащата ни се
страна на любовта, тогава къде е мъдростта? Но когато приемаме върху
себе си доброволно вината и трудностите на любимия, тогава любовта
достига своето пълно съвършенство.
Мнозина или не могат, или не искат да разберат, нито да понесат доброволно последствията от първородния грях на Адам. Те казват:
„Адам
и Ева са яли забранения плод, аз какво съм виновен? Аз съм готов да
отговарям за моите грехове, но само за своите лични, но в никакъв случай
за чуждите“. И човекът не разбира, че с такова движение на сърцето си,
той самият повтаря греха на Праотеца, който вече става негов личен грях и
падение. Адам се отрекъл от отговорността, като прехвърлил вината върху
Ева и Бога, Който бил му дал тази жена, и с това разрушил единството на
Човечеството и неговото единение с Бога. Така и ние, всеки път, когато
отказваме да носим вина за общото зло, за делата на своите ближни,
повтаряме същия грях и с това разрушаваме единството на Човечеството.
Господ попитал Адам преди Ева. И да се замислим, ако той не беше се
оправдал, но бе взел върху себе си отговорността за техния общ грях, то
съдбата на света би била различна, както тя би се променила, ако и ние
понесем върху себе си тежестта на вината на ближните.
Всеки
човек може да каже много в свое оправдание за всяка своя постъпка , но
ако той внимателно погледне в сърцето си, ще види, че зад оправданието
се крие лукавство.
Човек
се оправдава първо, защото не иска да признае себе си, макар и
частично, виновен за злото в света, оправдава се, защото не осъзнава
себе си като надарен с богоподобна свобода, а се възприема само като
явление, като вещ от този свят и с това става зависим от него. В подобно
мислене има нещо много робско и затова оправдаването е робско дело, а
не богосиновно.
Ние
не сме виждали в блажения Старец склонност към самооправдаване. Но е
странно, че подобен род действия, т.е. приемането на вината върху себе
си и търсенето на прошка, се представя от мнозина като нещо робско.
Колко голяма е разликата в мисленето между синовете на Христовия Дух и
недуховните хора.
На
недуховния му се струва невероятно, че целият човешки свят може да бъде
възприет като едно цялостно битие, което се включва в личното битие на
всеки човек, без да се изключват другите хора. Цялата съвкупност на
общочовешкото битие, според смисъла на втората заповед: „Възлюби ближния
като себе си“, може и трябва да се включи в собственото лично битие.
Тогава всяко зло, което става в света, ще бъде възприемано не като нещо странично, но и като нещо собствено.
Ако
всяка човешка личност-ипостас, създадена по образа на абсолютните
Божествени Ипостаси, е способна да вмести напълно в себе си цялото
човешко битие, както всяка Божествена Ипостас се явява носител на цялата
пълнота на Божието битие, като такъв е и дълбокият смисъл на втората
заповед, то и всеки започва борбата със злото, космическото зло, първо
от самия себе си.
Самият
Старец винаги е говорел само за Божията любов и никога за
справедливостта, но ние нарочно започвахме да го питаме по този въпрос.
Той приблизително казваше така:
„Не
бива да се казва за Бог, че е несправедлив, т.е. че в Него има
несправедливост, но не бива да се казва и че Той е справедлив в онзи
смисъл, с който ние разбираме справедливостта. Свети Исаак Сириец казва:
„не дръзвай да наричаш Бога справедлив, понеже каква е тази
справедливост – ние сме съгрешили, а Той предаде Единородния Си Син на
кръст?“. А към това, което казва св. Исаак може да се добави: ние
съгрешихме, а Бог е поставил светите ангели на служба за нашето
спасение. Но ангелите, понеже са изпълнени с любов, сами желаят да ни
служат и в това служение приемат скърби върху себе си. Ето, и
неразумните животни и цялото останало творение, Господ ги предаде на
закона за тлението, защото не им прилягаше да останат свободни от този
закон, когато човекът, заради когото цялото творение е създадено, поради
собствения си грях стана роб на тлението. Тъй че някои доброволно, а
някои и не доброволно, но „всички твари стенат и се мъчат до сега“,
според думите на Апостола (Рим. 8:20-22), като състрадават на човека. И
това не е според закона на справедливостта, но според закона на
любовта“.
Христовата
любов като Божия сила, като дар на Светия Дух, Единият, Който действа
във всички хора, онтологично съединява всички в една цялост. Този, който
обича, възприема живота на любимия. Този, който обича Бога се включва в
живота на Божеството; този, който обича брата си, включва в своето
ипостасно битие живота на брата си; този, който обича целия свят,
обгръща с духа си целия свят.
Тази
велика молитва за света, с която се молеше великият блажен Старец
Силуан, води именно до такова възприемане, по-добре казано, към
осъзнаване на онтологическото единство на собственото лично битие с
общочовешкото битие. Можем да се изразим и с езика на съвременните
философи, че ако нашето чувствено възприятие за някаква вещ (обект) не е
само субективен психически акт, отделен от обективното битие на самата
вещ, но е самата тази вещ, която със своето реално действие влиза в
нашето съзнание, с което се установява единство в битието, то колко
повече трябва да говорим за единство на битието там, където действа
единната, всичко пронизваща Божествена благодат на Светия Дух – Творецът
на всичко.
Из "Старец Силуан Атонски", превод от руски: Мартин Димитров
Източник: http://www.sveticarboris.net
