15 кратки поучения от старец                                                Софроний

   

В зависимост от това как живее човек, се изменят и външните обстоятелства в неговия живот. Понякога заради нашите вътрешни грешки или, обратно, с цел изправление, и външните условия на живот се променят към по-лошо или по-добро...
***
Преди да извършим нещо е необходимо да изчакаме Господ да ни даде сили за това. Например имаме желание да отидем на Света Гора, но нямаме сили за тази стъпка, тогава дори и да го направим, няма да получим никаква полза.
***
Ако Бог очаква нещо от нас, Той ни дава и енергия, и благодат, и сила да го извършим.
***
Храната дава енергия на тялото. Ние се нуждаем от нея, за да се трудим и да имаме сили за молитва. В молещия се човек храната се преобразува в духовна енергия. В тези, които се молят малко, излишната енергия от храната се преобразува в страст и чревоугодие.
***
Ако някой се изкушава при общуването си с нас, за предпочитане е да се отстраним от него.
***
Дързостта често бива всеизгарящ огън. Затова е необходима простота, а не дързост.
***
Ако искаш да погубиш някого, кажи му, че има прекрасен глас или го похвали за някаква негова добродетел.
***
Дори съвършените претърпяват вреда, когато слушат похвали.
*** 
Длъжни  сме да уважаваме свободата на другия човек. Това, което става по принуда, няма да пребъде нито във времето, нито във вечността.
***
Най-главното в нашия живот е да се стремим да получим благодатта на Светия Дух. Тя променя нашия живот (преди всичко вътрешния, а не външния). Ще живеем в същия дом, в същата обстановка и със същите хора, но нашият живот вече ще бъде друг. Но това е възможно само при определени условия: ако намерим време да се молим пламенно, със сълзи на очите. Още от сутринта да изпросваме Божието благословение, за да може молитвеното настроение да направлява целия ни ден.
***
Животът без Христа е безвкусен, тъжен и безпросветен.
***
Можем да обикнем другите чрез молитвата си за тях. За да разберем какво преживява другият човек, следва да се молим за него от цялото си сърце. Тогава можем да видим и неговите нужди, и да потърсим начин да ги облекчим.
***
По-добре е да изберем малък духовен труд, но с мир в сърцето, отколкото да се стремим към велики трудове и с това да загубим сърдечния си мир.
***
По-добре да бъдем на по-ниско духовно ниво, но с мир в душата, отколкото на по-високо ниво със смущения.
***
Човекът, който търси Бога, след упокоението си и изхода от своята физическа телесна обвивка, подобно на изстрелването на космически кораб, ще се извиси с мощен порив към Бога. Ако човек постоянно се стреми към Бога, то и след смъртта си, като ракета, ще се понесе към Бога.

 превод: Мартин Димитров

      

Свети Силуан Атонски за разликата между християнската любов и човешката справедливост

 

За повечето хора е свойствено да имат  юридическо разбиране за справедливостта. Поемането на отговорност за чуждата вина се отхвърля от тях като нещо несправедливо.

Това не се вписва в тяхното юридическо съзнание. Но духът на Христовата любов говори иначе. В духа на тази любов споделянето на отговорността за вината с този, когото обичаме, и дори понасянето й в цялата й мяра, не само че не е чуждо, но е и до край естествено. Освен това, в понасянето на чуждата вина се изявява истинността на любовта и се постига нейното осъзнаване. Ако се ползваме само от услаждащата ни се страна на любовта, тогава къде е мъдростта? Но когато приемаме върху себе си доброволно вината и трудностите на любимия, тогава любовта достига своето пълно съвършенство.

Мнозина или не могат, или не искат да разберат, нито да понесат доброволно последствията от първородния грях на Адам. Те казват:

„Адам и Ева са яли забранения плод, аз какво съм виновен? Аз съм готов да отговарям за моите грехове, но само за своите лични, но в никакъв случай за чуждите“. И човекът не разбира, че с такова движение на сърцето си, той самият повтаря греха на Праотеца, който вече става негов личен грях и падение. Адам се отрекъл от отговорността, като прехвърлил вината върху Ева и Бога, Който бил му дал тази жена, и с това разрушил единството на Човечеството и неговото единение с Бога. Така и ние, всеки път, когато отказваме да носим вина за общото зло, за делата на своите ближни, повтаряме същия грях и с това разрушаваме единството на Човечеството. Господ попитал Адам преди Ева. И да се замислим, ако той не беше се оправдал, но бе взел върху себе си отговорността за техния общ грях, то съдбата на света би била различна, както тя би се променила, ако и ние понесем върху себе си тежестта на вината на ближните.

Всеки човек може да каже много в свое оправдание за всяка своя постъпка , но ако той внимателно погледне в сърцето си, ще види, че зад оправданието се крие лукавство.

Човек се оправдава първо, защото не иска да признае себе си, макар и частично, виновен за злото в света, оправдава се, защото не осъзнава себе си като надарен с богоподобна свобода, а се възприема само като явление, като вещ от този свят и с това става зависим от него. В подобно мислене има нещо много робско и затова оправдаването е робско дело, а не богосиновно.

Ние не сме виждали в блажения Старец склонност към самооправдаване. Но е странно, че подобен род действия, т.е. приемането на вината върху себе си и търсенето на прошка, се представя от мнозина като нещо робско. Колко голяма е разликата в мисленето между синовете на Христовия Дух и недуховните хора.

На недуховния му се струва невероятно, че целият човешки свят може да бъде възприет като едно цялостно битие, което се включва в личното битие на всеки човек, без да се изключват другите хора. Цялата съвкупност на общочовешкото битие, според смисъла на втората заповед: „Възлюби ближния като себе си“, може и трябва да се включи в собственото лично битие.

Тогава всяко зло, което става в света, ще бъде възприемано не като нещо странично, но и като нещо собствено.

Ако всяка човешка личност-ипостас, създадена по образа на абсолютните Божествени Ипостаси, е способна да вмести напълно в себе си цялото човешко битие, както всяка Божествена Ипостас се явява носител на цялата пълнота на Божието битие, като такъв е и дълбокият смисъл на втората заповед, то и всеки започва борбата със злото, космическото зло, първо от самия себе си.

Самият Старец винаги е говорел само за Божията любов и никога за справедливостта, но ние нарочно започвахме да го питаме по този въпрос. Той приблизително казваше така:

„Не бива да се казва за Бог, че е несправедлив, т.е. че в Него има несправедливост, но не бива да се казва и че Той е справедлив в онзи смисъл, с който ние разбираме справедливостта. Свети Исаак Сириец казва: „не дръзвай да наричаш Бога справедлив, понеже каква е тази справедливост – ние сме съгрешили, а Той предаде Единородния Си Син на кръст?“. А към това, което казва св. Исаак може да се добави: ние съгрешихме, а Бог е поставил светите ангели на служба за нашето спасение. Но ангелите, понеже са изпълнени с любов, сами желаят да ни служат и в това служение приемат скърби върху себе си. Ето, и неразумните животни и цялото останало творение, Господ ги предаде на закона за тлението, защото не им прилягаше да останат свободни от този закон, когато човекът, заради когото цялото творение е създадено, поради собствения си грях стана роб на тлението. Тъй че някои доброволно, а някои и не доброволно, но „всички твари стенат и се мъчат до сега“, според думите на Апостола (Рим. 8:20-22), като състрадават на човека. И това не е според закона на справедливостта, но според закона на любовта“.

Христовата любов като Божия сила, като дар на Светия Дух, Единият, Който действа във всички хора, онтологично съединява всички в една цялост. Този, който обича, възприема живота на любимия. Този, който обича Бога се включва в живота на Божеството; този, който обича брата си, включва в своето ипостасно битие живота на брата си; този, който обича целия свят, обгръща с духа си целия свят.

Тази велика молитва за света, с която се молеше великият блажен Старец Силуан, води именно до такова възприемане, по-добре казано, към осъзнаване на онтологическото единство на собственото лично битие с общочовешкото битие. Можем да се изразим и с езика на съвременните философи, че ако нашето чувствено възприятие за някаква вещ (обект) не е само субективен психически акт, отделен от обективното битие на самата вещ, но е самата тази вещ, която със своето реално действие влиза в нашето съзнание, с което се установява единство в битието, то колко повече трябва да говорим за единство на битието там, където действа единната, всичко пронизваща Божествена благодат на Светия Дух – Творецът на всичко.

Из "Старец Силуан Атонски", превод от руски: Мартин Димитров 

 Източник:  http://www.sveticarboris.net

В последните времена спасението ще бъде съпроводено с големи скърби

 

 

Из словата  на архимандрит Софроний Сахаров записани от различни атонски монаси. 

 

 „ Аз не съм грък и не съм руснак, аз съм светогорец.”

„ Шейсет години нося расо, но когато видя православен християнин или някакъв друг човек, скланям главата си ниско пред него”. / С това старецът искаше да каже, че чувства себе си недостоен/

 „ Богословието – това е съдържанието на нашите молитви”

„ Отците от 4в. са ни оставили някои пророчества, според които в последните времена спасението ще бъде съпроводено с големи скърби.”

  

„ Трябва да имаме решимост да преодоляваме изкушения сравними със скърбите на първите християни. Всички свидетели на Христовото Възкресение са били мъчени. Ние трябва да сме готови да претърпим всякакви трудности.”

 „ Огромно зло на човечеството днес нанася психологията, защото тази наука не взема под внимание Божественото откровение, съгласно което човекът е създаден по „образ и подобие Божие””

„Всички ние във всеки момент от нашия живот имаме безусловна необходимост от Божествената благодат, която се дава на човека чрез болка и усилие. Когато се молим сутрин, вечер, всяка минута – тогава имаме право да кажем: „Господи, не ме оставяй, помогни ми!”

 „Необходимо е да се чете Евангелието – тази с нищо несравнима книга. Тогава нашият живот ще се съзижда на основите на Словото Божие. И ние ще започнем да мислим и да вземаме решения в духа на Божествените заповеди. Колко прекрасно е, когато човек мисли така както Твореца на този свят.”

 „Когато ние започваме да водим християнски живот, целият труд, целият наш подвиг е насочен натам, че с любов да възприемаме даже нашите врагове. В това се заключава и мъченическото свидетелство на християнина.”

 „ Земният живот за нас е ежеминутен Съд Божий. Ако следваме  Христовите Заповеди – при нас идва благодатта на Светия Дух, но когато ги престъпваме /макар и малко/  - Бог ни оставя и ние усещаме тази оставеност, за която външните даже не знаят. Те не знаят какво е това богооставеност.”

  „Човешката душа – това е образ на Бога. Тя намира покой само когато достигне съвършенство.”

 „ Ние не мислим, как да променим света със своите сили. Ние се стремим да получим сила от Бога, така че във всички случаи да действаме с любов.”

 „Когато при нас идва благодатта Божия, ние тук  вече живеем в измерението на вечността”.

  „ Най-главното в духовния живот  - да се стремим да получим благодатта на Светия Дух. Тя ще измени нашия живот/преди всичко вътрешно, а не външно/. Ние ще живеем в същата къща, в същата обстановка и със същите хора, но животът ни ще бъде вече друг.  Но това е възможно само при определени условия: ако намираме време да се молим пламенно със сълзи на очи. От сутринта да молим за Божията благословия, така че молитвеното настроение да определи целият ни ден.”

 „Този, който се отказва от кръста си, не може да бъде достоен за Господа и да стане Негов ученик. Дълбочината на Божествената Същност се открива на християнина тогава, когато той е разпънат за своя Спасител. Кръстът – това е основа на истинското богословие.”

 „Великата трагедия на християните – невъзможността да се намери духовник. Виновни за това също са и самите миряни, неготови да се вслушват в словата на своите духовни наставници”.

 „Животът без Христос е  безвкусен, тъжен и безпросветен.”

 Източник

 agionoros.ru

На руски се публикува за пръв път. Използвани са материали от книгата. Από την ασκητική καί αγιορείτικη παράδοση. Αγιό Όρος, 2011.

 Превод от руски – Борис Попов.

 

Митрополит Йеротей Влахос за старец Софроний (Сахаров)

Откъс от книгата на митрополит Йеротей Влахос „Видях човек в Христа”/"Зная един човек в Христа"/, посветена на живота и учението на старец Софроний (Сахаров)

 

Запознах се с приснопаметния старец Софроний Сахаров в Англия през 1976 г. Както всички вие знаете, всяко лято посещавах в манастира „Св. Йоан Предтеча”, Есекс, Англия, където приснопаметният старец се подвизаваше и се опитвах да бъда въведен от него в дълбините на духовния живот, в дълбините на църковния живот. Естествено не постигнах много неща и това не се дължи на стареца, а на моето състояние. Старец Софроний действително имаше огромен устрем към Бога, той постоянно имаше божествено вдъхновение. В тази атмосфера той съчини една молитва, която указа на тези, които бяха свързани с него, да я четат всяка сутрин след ставане от сън. Дори казваше, че когато човек всяка сутрин чете тази молитва, тогава много скоро ще види целия си живот да се променя.  Но преди да продължа с анализа на тази молитва, като въведение бих искал да кажа няколко думи за тази велик светоотечески образ от наши дни.

 Приснопаметният старец Софроний написа няколко книги, които са широко разпространени и ги четат много хора по целия свят. Книгата, която е посветена на преп. Силуан, е класическа, и за нея един голям богослов от наши дни казва: „ такви книги се пишат веднъж на сто години”. Това е книга, която описва интензивен духовен живот, книга, която е основата на православния църковен живот, книга, която, бихме казали, е  съкратен израз на нашето нептично исихастко предание, обощение на „Добротолюбието”. Друга книга, която излезе малко преди старец Софроний да почине, е изклюителната книга със заглавие „Ще видим Бога както си е”, която човек навярно се затруднява да разбере в нейната дълбочина, ако няма православни предпоставки.  В тази книга старец Софроний излага цялото богословие за виждането на Бога „в нетварната светлина”, както и предпоставките, чрез които човек може да  стигне до тази висота на духовния живот.  Като чете неговите текстове, човек може да установи, че старец Софроний е богослов на нетварната светлина, както и  богословът на ипостаста, защото постоянно говори за ипостаста на Бога и ипостаста на човека.  Значимото е, че тази книга е негова духовна автобиография.

Освен  тези две книги, той  написа и други  книга:  „За молитвата”, „Аскеза и богосъзерцание”, „Неговият живот (е) моят живот”. Онова, което старецът беше свикнал да казва често, е нещо, което представлява основа на духовния живот: „Той казваше: „ за да бъде някой християнин, той трябва да е творец”. Той оприличаваше християнина с твореца. Известно е, че творците (поети, писатели, художници) имат вдъхновение, имат любов към това, което правят, техният ум е пълен с идеи, картини и звуци. Следователно, ден и нощ, когато искат да създадат нещо, те го мислят, цялото им същество се изпълва от обекта, който ги занимава. Впоследствие творците имат голям копнеж да изразят това, което са заченали, и силна болка да го формулират по автентичен начин и по някакъв начин  чрез същество си раждат своите творби. Когато се опитват да го опишат, отново чувстват болка, защото разбират, че не са осъществили първоначалната си цел, не са могли да формулират и изразят целия океан на чувствата и копнежа, който са имали в себе си.

Такъв трябва да бъде и така трябва да живее християнинът. Да бъдеш християнин означава да бъдеш творец, да имаш в себе си копнеж, да имаш, както казваше светият старец, смъртоносна жажда, смъртоносен устрем към Бога и да не се примиряваш с компромисите. Защото, след като човекът е (създаден) по образ и подобие Божие, той има в себе си так нар. ентелехия, ипостасното начало, и по този начин върви към телоса(края), той иска да се уподоби на Бога, иска това, което Бог е по същност,  той да стане по причастие. Той има този устрем и смъртоносна жажда.  Едно от основните учения на старец Софроний, както обяснява близкият негов ученик и добър негов послушник архим. Захарияс (Захару), е, че от психологическото равнище, в  което за съжаление човекът се ограничава, той трябва да се издигне на онтологично равнище, което нарича духовно равнище.  Когато Адам  бил сътворен от Бога, той се намирал в състояние на боговидение, имал просветление на ума, както казва и св. Йоан Дамаскин, имал непрестанна вътрешна молитва, която била степен на боговидението. Той не бил стигнал целта, за която бил сътворен, но във всеки случай приел началото, за да стигне до съвършеното и неизменно обожение.  Но след престъплението на Адам и Ева човекът от онтологично-духовно равнище изпаднал в психологическо равнище, в равнището на сетивата и постоянно се занимава със сетивата, със света на сетивните неща и чувствата и с психологическите въпроси. Това означава, че  човек се интересува от това какво казват другите за него и се бори да задоволи човешкото мнение и по този начин се мъчи и бори постоянно с хората. Затова старец Софроний казваше, че сега чрез Божията благодат човекът трябва да се издигне от психологическо на онтологично-духовното равнище.  Това се постига чрез покаянието и особено чрез истинското покаяние.  В крайна сметка, трябва да разберем, че грехът не е просто отричане на Бога, не е просто непослушание спрямо Божията воля, а прекъсване на нашите отношения с Бога и  заболяване на всички сили на душата и тялото.

Падението и грехът се състоят в противоестественото действие на силите на душата с последици върху тялото. Затова човек трябва да се завърне в естественото и свръхестественото движение и действие на силите на душата.  Чрез покаянието, което е действие на Бога и съдействие на човека, се постига  обратното спрямо греха движение и път, което и издигането на човека от психологическото равнище, равнището на сетивата, на онтологично-духовно равнище. Това възхождане се постига по два начина според учението на старец Софроний, както го анализира архим. Захарияс. Първият начин е аскетическият. Става въпрос за усилието на човека да пази Божията воля и да се подвизава в своя живот. Това, бихме казали, е път, който се вдъхновява повече от так нар. психологически фактор.  С други думи, човекът се подвизава да подчини своя „дух” на Божия съд и да пази Божиите заповеди.  Той има пред себе си някаква перспектива и казва „Бог какво иска да правя в моя живот?” и се подвизава да върши това. Това изразява аскетическия начин на живот. Това е подвигът и  усилието човек да пази Божията воля в своя живот.

Вторият начин е харизматичният. С други думи, Светият Дух действа в човека и тогава човекът в Светия Дух вижда своя вътрешен безпорядък, вижда страстите, които съществуват в него. Както рентгеновите лъчи пронизват тялото на човека,  откриват вътрешното състояние на тялото и скритата от погледите на човеците болест, така и много повече благодатта на светия троичен Бог идва в съществото на човека и тогава се откривата неговата оскъдност и духовна нищета и той започва да се покайва. В това състояние човекът осъзнава греха, който е извършил, и бива обзет от неудържимо покаяние, от неугасима омраза към греха и от устрем към завръщане в Бога и общение с Него. Това конституира так нар. харизматичен начин на живот. Тоест човек чувства в себе си действието на Светия Дух и това създава в него духовно вдъхновение, духовна наслада, любов към Бога, копнеж за среща с Него. Ако това става в човешките неща, много повече става в духовните неща.  Когато степента на голямата любов към Бога се намалява, тогава човекът чувства своето греховно състояние и започва отново да се покайва. Затова, както казваше приснопаметнтият старец, от психологическото равнище трябва постоянно да се подвизаваме да се изкачим на онтологичното и духовно равнище.

Той самият, както го познавах, беше човек с много дълбоко покаяние, с много дълбоко самоукоряване, имаше дълбоко усещане за себе си, дори тогава, когато стигаше до боговидение и виждаше Бога като Светлина. Защото, както казва авва Доротей, този, който стига до духовното състояние да вижда Бога като Светлина, той, по думите на пр. Исая, чувства, че е окаян и вижда, че е прах и пепел, -по думите на Авраам. Този харизматичен начин на живот живя и старец Софроний. Затова в края на живота си няколко часа преди душата му да остави тялото, той каза чудесно слово, т.е.  достатъчно е човек да живее в този живот, за да каже дори само едно слово: „Всичко казах на Бога. Свръших това, което имах да върша. Сега трябва да отмина”. Той имаше такъв копнеж в себе си, но и такова усещане, че неговото покаяние е стигнало до върха на харизматичното състояние, че можеше да премине в другия живот, за да срещне Бога и да настъпи тази среща с рая и вечния живот.

Но и в края на живота си, малко преди да почине, направи  нещо друго. Той изпрати писмо на Вселенския патрирах Вартоломей, с което го известяваше, че отпътува към небето, като  му благодареше, но и изразяваше своята признателност за това, което той беше направил за него и неговото братство. В края на писмото той искаше благословението на патриарха – защото неговият манастир принадлежи към Вселенската Патриаршия – за да отпътува „към жадуваната Светлина на Христовото Възкресение”. Един свят човек, който живя в пустинята на Света Гора с много дълбоко покаяние, който имаше голям опит в молитвата, в края на живота си почувства нуждата да поиска благословението на своя епископ, на Вселенския патриарх, за да стигне и да се наслади  на жадуваната светлина на Възкресението.

Старец Софроний живееше един харизматичен живот, той беше вдъхновен човек и това го усещаше този, който го доближаваше.  От друга страна, това се вижда и в неговите съчинения; но най-вече, когато някой го доближаваше, виждаше духовното състояние, което той живееше. Той много пъти говореше за вдъхновението.  Казах преди, че по неговните думи, за да бъде човек християнин, той трябва да е творец. Той не може да бъде християнин, ако не е творец, ако няма порива и копнежа за Бога. Веднъж той каза на учениците си: „Не можем да живеем по християнски без вдъхновение. Ако някой творец, някой истински творец живее ден и нощ с картините на своето изкуство, тогава ние, християните, сме длъжни да бъдем още по-внимателни, длъжни сме да надскочим усилията на твореца, за да живеем съгласно духа на Евангелието”. Спомням си, че  много пъти, когато отивахме и му казвахме нашите проблеми и той ни гледаше да сме духовно унили и  притеснени - знак, че нямахме молитва, той  ни казваше „Загуби вдъхновението си”. Защо? Защото знаеше, че „най-важното в живота сега е Бог да вдъхнови вашата борба за спасение. Когато се дава вдъхновението от Бога, целият живот се изпълва със светлина и радост. Тогава не забелязваме подробностите от живота”. Но и не се разочароваме от подробностите. Този, който има любов, не изследва подробностите от живота си. Един влюбен например не се занимава с подробности, не го интересуват заплахите на баща му – тоест, ако се ожени за нея, ще го лиши от наследство – не го интересува имуществото, след като той се вдъхновява от тази любов.

Ако това става в човешките неща, много повече важи в свръхчовешките.  Когато имаме вдъхновение, не забелязваме различни подробности в живота ни. На друго място старецът казва „за да не загубите благословението, което Бог ви е дал, се подвизавайте да попивате всяка мисъл, която ви вдъхновява, и да пропъждате всеки помисъл, който ви убива”. Едно много малко предложение, което показва същността на духовния живот. Тоест, ако Бог изпрати някоя добра мисъл, която ни изпълва с радост, именно там трябва да настояваме да я попиваме, да я превърнем в храна, кръв и живот, а ако идва някоя мисъл, която ни убива и унищожава, хвърля ни в отчаяние, в безнадеждност, трябва много бързо да я пропъждаме. Така човек може постоянно да бъде вдъхновен и да има Божието вдъхновение. . .

Откъс от книгата на митрополит Йеротей Влахос „Видях човек в Христа”, посветена на живота и учение на старец Софроний Сахаров

     Превод от новогръцки - Константин Константинов

 Източник -  http://www.zoiforos.gr/ar8rografia/episkopoi/nafpaktou-iero8eos/item/628-gerontas-sofronios

Животът и учението на архим. Софроний Сахаров /видео/

 С благословението на Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Неофит/ сега и патриарх Български/ на 31 октомври в Русе гостува Негово Високопреподобие архимандрит д-р Захариас /Захару/ от Патриаршеския ставропигиален манастир на Константинополската патриаршия "Св. Иоан Кръстител" в Есекс, Англия. Гостът изнесе беседа пред препълнена зала в Русенския театър. Той беше очакван с огромен интерес, тъй като е известен като духовно чадо на стареца Софроний Сахаров.                                  


    

Старец Ефрем /игумен на Ватопед/ говори за старец Софроний Сахаров

Предговор на игумена на Великия Ватопедски манастир Ефрем към  „Материали на междуправославната научна конференция „Старец Софроний, богословът на нетварната светлина” изд. на Ватопедския манастир, Атон 2008г.

     Старецът Софроний е еталон за нашето време. Възпитан в православната аскетическа традиция, запознат с нея в най-чистия й вид,  който е светогорския, той притежаваше начин на мислене и послушнически, исихастки и евхаристиен опит, направил от него не просто един от богословите на подвижничеството, но наистина велик богослов. Той развиваше своето богословие, не по академичен и интелектуален принцип, а опирайки се на опита,  основавайки се на живота в Христос и твърдия отечески фундамент.

       Блаженият старец смяташе послушанието за основа на монашеството и не можеше да си представи монашеството без него. Подчертаваше, че от послушанието се ражда чистотата на ума, а в чистия ум принася плод  подвига на безмълвието. Молитвеното пребиваване на ума в сърцето се потвърждава от присъствието на благодатта. Непрестанното и осезаемо присъствие на Благодатта в сърцето на човека води към просветление на разума  и особено към вхождение и проникване  на човешкия дух в извършващото се на Божествената Литургия. Само при тези условия на евхаристийни съединения тварното се разрушава от Нетварното. Старецът преживяваше опитно Божествената Литургия, която извършваше като истински мистагог.

       Съзарцанието на Бога, съзерцанието на нетварната светлина като онтологически факт, а не като психологическо преживяване, беше следствие на последователния му опитен послушнически, исихастки и евхаристиен живот. Така старецът стана богослов и проповедник на нетварната светлина. Това, обаче не го отдалечи от хората, а на против, проближи го до всеки, той стана вселенски и всемирен. По този начин той притежаваше действителна човечност и истинско общение.  А истинското общение е същността на исихазма, на освещението. Старецът беше „истинският пастир” , истински отец, в неговата близост намираха успокоение  изключително много хора. Изумително е разбира се, че хора от различни социални слоеве, свещени степени, с разнообразни  интереси и такива с различни характери чувстваха стареца изключително близък. Той имаше смирение, любов и разсъдителност, така че да може  да стане едно цяло със събеседника си – много рядко явление в пастирската практика.

      Мислим,  обаче че това, което отличаваше старец Софроний от другите съвременни блажени старци, такива например, като стерец Порфирий Кавсокаливит, старец Яков Цаликис, старец Паисий, това не е опитът, различните му харизми и чудесата му – и другите ги имаха, а богословието му. Светски образован, надарен с особена прозорливост и мъдрост, а също притежаващ дух, утвърден във високия опит за Бога, познавач на ученията на своите съвременници /Булгаков, Бердяев/ и предшественици / Хомяков, Соловьов/, които са положили основите на религиозна философия, която оказва влияние не само на руските емигранти на Запад, но може да даде авторитетни отговори на въпроси стоящи пред съвременната богословска и философска мисъл. Далеко от всякаква безплодна философска и религиозна просопология той динамично и екзистенциално изявява цялостността на личността.  Христос, това е Абсолюта, първоначалната личност, а човекът като Негов образ, може да стане истинна вечна личност. Когато човек открие за себе си и почувства единосъщието на човешкия род, тогава се реализира и тази  ипостасна връзка между човека и Бога.

  

     Смятаме, че провеждането на международна научна конференция за старец Софроний беше наш дълг, както сега става дълг да се издадат материалите от конференцията, защото блажения старецът   е голяма фигура на нашата Църква, а и защото по негово признание и той е бил ватопедски монах / известно време е живял в скита св. Андрей Първозвани./

      Горещо благодарим на игумена на манастира Иоан Предтеча в Есекс стрец Кирил и братята от обителта за тясното сътрудничество, на докладчиците за участието в конференцията и  на председателя на научната комисия, заслужилият професор на богословския факултет на Солунския университет Георгиос Мандзаридис за ценния принос към организирането на конференцията и издаването на материалите. 

 Източик ΠΕΜΠΤΟΥΣΙΑ

 Превод - Борис Попов 

Нашата молитва ще застане с нас в деня на Възкресението - схиигумен Серафим /Барадел/

                              

         Автор: Схиигумен Серафим (Барадел), превод от руски Венцислав Каравълчев


 Молитвеният принос, молитвеното творчество на о. Софроний е огромно. Много от молитвите са просто набързо нахвърляни чернови, които старецът никога не е имал време да редактира. „Всичко, което съм писал, винаги съм писал къде във влака, къде на ръба на масата, в полунощ, полуболен. Никога не съм имал подходящи условия за такава работа”. За сметка на това, както сам отбелязва архим. Софроний, у него е имало такова вдъхновение, че молитвите сами се изливали на хартията
Целият живот на стареца Софроний е един непрестанен стремеж към Светлината на Божието Лице, към „Този, Който е” (1 Йоан 2:13). Подобно на Моисей, десетилетия той отправя молитви изпълнени със сълзи към Бога: „Открий ми Лицето Си!” Неутолимата жажда да проникне в тайните на Божественото Битие не намалява дори до последното му издихание. Животът на стареца е едно изпълнено с молитва, болезнено търсене на път към Твореца, за да Му зададе въпроса: „Защо си Ме създал?” Отражение на живото предстоене пред Вечния и Жив Бог се явява огромното молитвено творчество на стареца Софроний. За съжаление, тези молитви могат да дадат само ограничена представа за дълбокия молитвен живот, течащ в него. Молитвата на стареца е всеобемаща. Повод за нея е всичко окръжаващо подвижника, тя e за всичко. Всяко движение, всяко действие започва и завършва с онова неописуемо чувство за Божественото присъствие. Това съзнание за Божественото присъствие освещава всичко.

Около стареца съществува  напрегната атмосфера на непорочна святост, изразена прекрасно в думите на св. Серафим Саровский : „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Дали рисува икони, дали беседва или просто се разхожда – „той извършва светинята със страх Божи”. За него не  съществуват малки и нищо не значещи неща, той възприема всеки и всичко през призмата на молитвата, през присносъщата Светлина на спасението Христово. Когато се беседва със стареца, често възниква онова тайнствено усещане, че вслушвайки се в думите ти, той същевременно предстои пред Бога и слуша сърцето си, какво ще му открие в него Светия Дух.

Старецът Софроний казва: „Великия Бог трябва да молим за великото”. И наистина, молитвата му поразява с онова свободно дръзновено обръщение към Спасителя, което никога не е дръзко. Интимното чувство и стремеж за общение с Бога чрез молитвата са му присъщи още от младини. Сам старецът разказва, как като малко дете е могъл с часове да се моли на колене в своето детско креватче. През целия си живот, съзнавайки себе си в мрака на непонятността  на пътищата Господни, потресен от зрелището на човешките трагедии, подобно на Яков и Йов, той се бори чрез молитвата да добие истинско богопознание и разбиране за крайния смисъл на Битието, призовавайки:

„Светият Дух да дойде и да се всели в нас, да напои жадуващите с тайнствените струи на познанието за Него и да изведе от тъмницата на греховете душите ни”. Подобно на древните пророци, той общува лице в Лице с Бога, без да престава до дълбока старост да се съкрушава от съзнанието за собственото си нищожество и безпомощност. До последното си издихание той пристъпва към Бога с огромно благоговение, страхувайки се да не би и с най-малкия порив на сърцето си да оскърби Светия Дух. Изходно начало на молитвата му винаги е видението за Христос „такъв, какъвто Е”, какъвто ни се открива в делата на спасението, раждащо болезнено чувство на съзнаване на собственото си отчуждение от такъв Свят Бог и смъртоносен унес от това ,че „се намираш в прегръдката на греховната смърт и истинския живот не ти е даден”. Именно това благодатно отчаяние, което се простира зад границите на всяко отчаяние, ражда молитвения вик на сърцето, който старецът десетилетия носи в себе си, викайки към „Всемогъщия за спасение” от тази смърт и „Бог благоволи да го чуе”. Старецът позна и ни откри, че пътят към истинното Битие лежи в молитвата, в молитва подобна на Гетсиманската, в която жертвата на любовта се принася без остатък. Само тогава човекът в Христа и чрез Христа може да каже: „Сега и аз съм”.

В този преход от смъртта и тлението на страстите към живота, изцяло осветен от заповедите Христови, е устремена и цялата молитва на о. Софроний, с нейната неимоверна напрегнатост. Старецът непрекъснато повтаря, че „в молитвата всичко се изцелява, всичко се поправя, всичко се очиства и обновява”, ето защо за него не съществува безнадеждна ситуация. Единственият и верен път към разрешаването и преодоляването на всички проблеми, той счита такава „безумна”, отчаяна молитва, изхождаща от дълбините на нашето бедствие. Във всички случаи старецът поощрява вътрешния вик към Бога на кървящото от болка сърце:

Господи, Боже, Спасителю мой,
благосклонно приклони ухото Си
към молитвата ми: Ти виждаш, как греховната
смърт цял ме поглъща; Моля Те,
изцери сърцето ми, изцери умът ми,
изцери душата ми, изцери цялото ми битие
с Твоето благоволение, заради молитвите
на моя духовен отец. Амин

В опита на стареца молитвата е живо общение с Живия Бог и като такава, тя приема безбройно разнообразие на формата, съответстващо на различните състояния на молещия се. О. Софроний съветва: „Винаги започвайте молитвата си, разказвайки на Бога за своето положение”. Като дълбок личен и интимен акт, молитвата не подлежи на никакви външни закони и ограничения, тя трябва да бъде вътрешно-битийна необходимост и да се извършва в духовна свобода. Затова и уставната (готовата, общоприета) молитва, в очите на стареца има само предварително, подготвително педагогическо значение. Такава молитва е несъмнено ценна в началото, за да може молещият се да бъде проникнат от правилния молитвен дух на Православната църква, но тя далеч не е достатъчна, да доведе човека до състоянието на „мъж съвършен, в пълнота на Христовата възраст”,  и за да стане Бог „всичко във всички”. „Молитвата – това е вътрешен акт на нашия дух. Този акт може да се изрази в най-разнообразна форма. Нерядко, и даже много често, се изразява в мълчание пред Бога. Мълчим, защото Бог знае цялата дълбина на нашите мисли, поривите на сърцето ни, а да изкажем всичко това с думи ние не винаги сме способни. Да предстоиш пред Бога – това съвсем не означава да стоиш пред иконите, но да Го чувстваш в дълбочината на съзнанието си, как Той те изпълва целия. Да Го живееш, като истинска Първа Реалност, след която следва светът в низходящ порядък със своята тварна реалност. И за това е удобна всяка позиция на нашето тяло: може да си легнал, седнал, коленичил..." Точно поради това съзнание за молитвата старецът никога не давал молитвени правила. Той до край се доверявал на всеки човек, виждайки в него най-съвършените му, най-висши потенциални възможности и искал чрез тази свобода да доведе всеки до осъзнаване на личната си отговорност пред Бога.

„За да намериш верния път, най-добре се обърни към Бога в молитва”.

„Господи, Ти сам ме научи на всичко. Дай ми радостта да позная Твоята воля и Твоите пътища. Научи ме истински да Те обикна, със цялото си същество, както Си ни заповядал. Устрой живота ми така, както Сам Ти в Твоя предвечен съвет си промислил за мен...да, даже за мен, защото Ти никого не си забравил и никого не си създал за погибел. Аз безумно прахосах дадените ми от Тебе сили, но сега, при свършека на моя живот, Ти Сам всичко изправи, и Сам на всичко ме научи, но така, че действително да бъде Твоята воля в моя живот, без значение дали го съзнавам или не. Не допускай да се отклоня по чужди пътища, които водят към погибел, но преди да заспя вечния си сън, дай ми на мен недостойния да видя Твоята Светлина, о, Светлина на света”.

И така, със свои слова се моли за същото. Ще мине време и силата на тези слова ще проникнат до сърцевината на съществото ти и тогава ще потече живот от само себе си, именно така, както иска Бог, а с външни размишления нищо няма да решиш.

За Стареца молитвата е вселенски и всеобемащ акт – във времето и в пространството, достигаща своята кулминация в извършването на Светата Евхаристия, заради която всичко се извършва и която се явява средоточие на всеки ден и източник на живителна сила за него.

„Литургическата молитва, заедно с честото причащаване, е пълнота. Но за всичко това е необходимо Литургията да се живее и разбира. Тогава се открива, че Литургията всеобема целия наш живот; в нея са заключени всички планове на нашето битие в неговата обърнатост към Бога. Литургията само, ако се живее с цялото наше същество, ни дава да я изживеем като реален Божествен Акт, вместяващ в себе си не само този видим свят, но и излизащ безмерно зад неговите предели”.

Като литургично свещенодействие молитвата на стареца е всецяло обърната към Христос – Спасителя, и чрез Него към Отца и Светия Дух. Неговата молитва непрекъснато е вдъхновявана от видението на великото дело на спасението на света в Христа, обхваща цялото битие и Божественото и човешкото – в акта на жертвената христоуподобена любов. Тази негова молитва се характеризира и свидетелства за това, че е неразривно свързана с боговидението и с дълбокото и ясно догматическо съзнание на отец Софроний. Именно такава молитва е истинското богословие, според любимия израз на стареца, като „състояние на нашия дух, непосредствено съзерцаващ небесната действителност и съдържанието на молитвата ни”, в която се открива тайния път към спасението. Най-яркият и дивен пример за това, той вижда в Евангелието от  Йоана. Това е и причината той безмерно да обича молитвите на Петдесетница, Богородичните догматици, но особено Анафората на Литургията на св. Василий Велики, на която той често се позовава като на най-съвършения образец за състоянието, когато съзерцанието се добива молитвена форма и което постоянно е подхранвало неговата собствена молитва.

В молитвата, принасяна в подобаващ дух, той вижда акт на вечна ценност и затова и така дълбоко преживява всяко молитвено действие - като ново, неповторимо събитие. Ние можем и да забравим, че сме се молили и за какво сме се молили, но енергията на нашата молитва пребивава в Бога и ще застане с нас в деня на Възкресението.

Отец Софроний казва, че „молитвата действа бавно и благородно”. Нейното действие може да се прояви моментално, но може да се прояви и пет, десет, двайсет  и повече години, след като човек се е помолил, защото нито един молитвен стон не остава без последица пред Бога. Така например, старецът вижда  голямото всеправославно почитание на преп. Серафим Саравски като плод на неговия покаен подвиг на камъка, който и до днес тайно действа в света. Но преди всичко, той указва на непрестанното действие на Гетсиманската молитва на нашия Господ Иисус Христос, на Неговото живо и животворящо присъствие в битието на света от момента на своето принасяне; и на това, как  Светлината на Божествената Любов се е превърнала в съдържание на славословието на небесните сили и неотменимо и спасително достояние на всички синове Адамови.

                                                   ***

Из предговора към сборника с молитви "Молитвено приношение" на архим. Софроний

 Източник - Двери на православието