сряда, 16 март 2016 г.

                 

                   
                     Зная един човек в Христа...

          (за Дейвид Балфур и отношенията му със старец Софроний)

                 
                     автор - Навпактски митр. Йеротей /Влахос/
         


Подвигът на Богопознанието

От 1976 г. всяка година посещавах манастира на св. Йоан Предтеча в Англия и общувах с приснопаметния архим. Софроний (Сахаров) и манастирските братя. Това общение е един от най-хубавите спомени в моя живот и велико благословение, което ми беше дадено като Божи дар. През 1979 г. се случи удивително събитие.

Веднъж в събота, в малката църква, която е в главното здание на манастира, се служеше божествена Литургия. Присъстваше и приснопаметният старец Софроний – в този ден не служеше, а седеше на обичайното си място, от дясната страна в храма. До стареца се намираше висок англичанин. Когато влязох в храма, не отдадох на този факт голямо значение, цареше молитвена атмосфера. Освен това в манастира винаги имаше много православни, дошли от всички краища на света – присъствието на хора от най-различни националности не предизвикваше никакво учудване.

И ето, дойде момента от св. Литургия, когато се чете Символът на вярата. Бях изумен, когато Веруюто започна да се чете от този висок англичанин, със силен глас и безукорно гръцко произношение, така че не можеше да се определи дали е чужденец или грък. Бях потресен и се постарах да го разгледам внимателно отблизо, като стоях до него. Забелязах, как по време на цялата божествена Литургия той плачеше. Сетне прочете Господнята молитва Отче наш – отново със силен, особен глас – и след възгласа Със страх Божи, вяра и любов пристъпете със сълзи в очите се причасти със св. Тайни.

Веднага след края на литургията попитах един от братята, кой е този човек. И в отговор чух: Това е Дейвид Балфур, познат на стареца още от времето на неговия живот на Света гора. Бях изумен. Стоях до самия Дейвид Балфур.

Среща и беседа с Балфур

За Балфур бях слушал много от родителите ми и други благочестиви християни: живял в Атина и бил енорийски свещеник в болницата Евангелизмос (Благовещение) до и в началото на Втората световна война. За Димитриос (Балфур), тогава архимандрит, се говореше много в атинското общество: общувал с учените-богослови от Богословския факултет, бил запознат с много неща и говорел няколко езика. Известно беше, че е свързан с кралското семейство: те бяха енориаши в храма при болницата и се изповядвали при него. Имал контакти с богословското братство „Зои” до 1940 г., а по време на немската окупация на Атина избягал в Египет, където бил низвергнат от духовен сан.

След смяната на правителството и режима в Гърция (1974), и преди да се срещна с него в Англия, бях чел в гръцки вестници и списания, че е бил английски шпионин в Атина, а не истински клирик и е успял да излъже дори отец Софроний. Връщайки се в Англия след края на войната и работейки за британското дипломатическо разузнаване, той изиграл важна роля в събитията от този период и по време на гражданската война в Гърция. Участието му помогнало на архиеп. Дамаскин да поеме управлението на страната и т. н. На Света Гора също бях чул от някои монаси, че според тях и старецът Софроний е бил замесен в това, като послужил за изпълнението на целите и задачите на Балфур. Тръгнали слухове и така се родил мит. Разбира се, всичко това предизвика моя интерес и, след като го бях срещнал в манастира, разговарях с него на различни теми. Веднъж го срещнах в манастирската библиотека и се завърза интересен разговор.

 Запазих жив спомен в паметта си от неговия разказ. В началото на 30-те посетил Атон, за да изследва ръкописи. Освен другите езици, говорел и руски и, естествено, не пропуснал да посети „Св. Пантелеймон”. Първият, когото срещнал на крайбрежието, бил св. Силуан, който го завел в архондарика. По време на вечернята, – когато Балфур седял и се молил, – към него се приближил св. Силуан и му рекъл: Искам да Ви кажа: молете се и Бог ще Ви просвети. Тогава той действително мислил да стане православен и светецът прочел мислите му, изпълнени със съмнение. Запознал го и с о. Софроний, който бил йеродякон на обителта. Сподели ми и че о. Софроний му писал, укрепвал го и го ободрявал във вярата и взетото решение, тъй като в него – след като си тръгнал от манастира – имало много недоумения и колебания. Цитирам дословно споделеното:

  Имам много писма от о. Софроний. Като желаеше да ме укрепи във взетото от мен решение, той ми разказа за своите многобройни изпитания. От писмата му ясно се вижда, че е съзерцавал нетварната светлина. Тяхното публикуване ще покаже на всички, че старецът Софроний е велик светец, по-голям от св. Силуан.

По нататък ми разказа за своите богословски изследвания върху учението на св. Григорий Паламà. Интересуваше го исихазмът в съчиненията на Солунския архиеп. св. Симеон. Балфур ми разказа, как е постигнал истински исихазъм на Атон през 30-те и как сетне, след многогодишен период на прекъсване отново възобновил изучаването на богословието и дори възнамерявал да издаде непубликувани текстове на св. Симеон. Така, в 1981 г. излезе книгата Богословските трудове на св. Симеон, архиепископ Солунски (1416/17 – 1429) – всъщност съчиненията на светеца, с коментари и въведение от Дейвид Балфур. Коментарите, както и съставеното предисловие, говорят за изследователския талант на Балфур, за широтата на неговите познания, за критичността на неговия ум и точността на наблюденията му, за прекрасното владеене на гръцкия език и за неговата оригиналност: книгата изобилства с важни критични бележки, което го характеризира като надарен с разнообразни способности учен – изследовател на текстове.

Въведението се състои от три части. В първата, Авторът и неговите непубликувани творения, се прави преглед на написаното от св. Симеон и историческа справка за това, как в 1940 г. Балфур открил в ръкописа на Загорийския кодекс 23 двадесет неиздадени негови съчинения с полемичен и духовен характер, на които учените не били обърнали никакво внимание. Изследванията си Балфур започнал през 1940-1941 г. и към 1971-1973 г. завършил анализа на всички гръцки кодекси в каталога. Направил и списък на тези непубликувани съчинения с описание на съдържанието им.

 Във втората част той излага съдържанието на Загорийския кодекс – съдържащ ръкописи на св. Симеон – като се позовава на по-малко значими ръкописни източници от други библиотеки. Разделът представлява точно научно описание на достигналите до наши дни ръкописни съчинения на светеца. В третата част от въведението, Житие и образ на св. Симеон, Балфур подробно разказва за раждането и възпитанието на светеца, за неговите монашески трудове, за въвеждането му в епископски сан и първите години от служението му в Солун, за кризата през 1422 и 1423 г., за дейността му по време на властта на венецианците (1423-1429 г.), за славната му кончина, която според Балфур се е случила в средата на септември 1429 г., няколко месеца преди предаването на Солун на турците (29 март 1430 г.).

Във втората част на книгата Балфур публикува критично текста на 20 съчинения на св. Симеон Солунски, като ги снабдява с много точни препратки към агиографските и светоотечески съчинения и бележки относно ортографията и пунктуацията. На всяка страница текстът изобилства от критични коментари. Всяко едно от 20-те съчинения на св. Симеон има въведение.

Книгата включва и три приложения, както и указател на имената и събитията. В предисловието сам Балфур отбелязва:

В този том са представени полемичните и духовни съчинения на св. Симеон. Настоящата публикация допълва изданието от 1979 г., в което са представени политическите и историческите творби с увод и коментари на английски език.

Всичко това свидетелства за сериозна научна работа и за разнообразни научни и други способности на Балфур. В бележки на издателя професорът по патрология, председател на Патриаршеския институт, Панайотис Христу пише за него:

Г-н Дейвид Балфур е извършил огромна работа по изучаването на наследството на св. Симеон Солунски. Като изследва историческите условия на това време, неговата дейност и трудове като част от ръкописното предание, Балфур е станал истински специалист в изследването на тази велика и църковна, и политическа фигура на Византия, и особено на последните дни от живота на светеца.

След това П. Христу ни съобщава интересни сведения за самия Балфур:

Г-н Балфур започна своите изследвания през студентските си години в Атина (1936-1939): авторът на тези бележки седеше с него на един чин. Житейските обстоятелства от 1941 г. коренно промениха неговите интереси. След тридесет години той възобнови своите изследвания, чиито плод бяха издадените във Виена политически и исторически съчинения на св. Симеон (1979), легнали в основата на неговата докторска дисертация. Благодарение на тези издания, а и на издаването на текстове по литургика, осъществени от г-н И. Фундулис, в нашите ръце днес се намира голяма част от наследството на св. Симеон, който тази година бе причислен към лика на светците, за което в определена степен допринесе и трудът на г-н Балфур. Патриаршеският институт за изследване на светоотеческото наследство с особена радост публикува, заедно с другите, и настоящето издание.

Мнението на патролога свидетелства за оригиналността на Балфур като учен. По време на беседата ни в Есекс, Англия, в манастира „Св. Йоан Предтеча”, от вежливост избягвах това, което съм слушал и чел за неговата шпионска дейност и последвалото низвержение от духовен сан. Във всеки случай, от други хора, които са го познавали, се убедих, че това са били главно слухове, не винаги отговарящи на истината. Несъмнено лишаването от свещенство и последвалите житейски перипетии са плод на неговото непослушание на думите на св. Силуан. Онзи се е опитвал да го убеди да се откаже от живота в Гърция, предвиждайки, че това ще завърши с катастрофа. От уважение към всеки, който се кае за предишните си грехове и плаче за тях, не му задавах въпроси за неговото минало. Същевременно обаче си спомням и за голямата духовна любов, която имаше към него приснопаметният старец Софроний.

Веднъж на манастирската трапеза седях до Балфур и разговаряхме. Докато ние коментирахме различни богословски проблеми, бях удивен от неговата осведоменост по много богословски въпроси: познаваше отделните школи и течения в богословските и в църковните среди в Гърция. Обръщайки се към стареца Софроний, седнал малко по-далеч, видях спокойния му и проницателен поглед, обърнат към Балфур, изпълнен със съпричастност и сълзи в очите. Никога не се опитах да разбера какво означаваха те. За мен тези сълзи бяха свидетелство за голямата любов на стареца към хората и най-вече към страдащите и каещите се, сред които особено място заемаше Балфур.

До Балфур бяха достигнали слуховете от Гърция, че бил разузнавач и използвал мнимия си – както смятаха – духовен сан за шпионски цели. Голяма и очевидна лъжа, защото той постъпил на служба в Британската мисия, едва след като напуснал Гърция. Много пъти е искал да отговори на обвиненията и клеветите, но от стареца Софроний научил нещо различно: да лекува своите волни или неволни грешки чрез доброволно мълчание. Така работи духовният закон.

Все пак Балфур изпратил на Тиатирския архиеп. Методий писмо, в което, наред с останалото, пише:

На 85 години[1] съм и последните 42 години от живота си бях обект на най-груби клевети, които, говорейки по човешки, разрушиха целия ми живот; при това, вслушвайки се в моя духовен отец архим. Софроний, никога не отговарях на нападките, не произнесох и дума в своя защита. Научих се, в буквален смисъл, да приемам думите на Христос: „Блажени сте вие, кога ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене”.

В писмото Балфур признава лично, че е бил и продължава да бъде оклеветяван с обвинения за шпионаж, но в същото време след духовното си падение и низвержение от сан, той, по наставленията на стареца Софроний, отговаря на клеветите с мълчание, живеейки в дълбоко покаяние.

Мисли от книгата „Подвигът на богопознанието”

През 2004 г. ставропигиалният манастир „Св. Йоан Предтеча” (Есекс, Англия), издава книгата Подвигът на богопознанието: Писма от Атон до Д. Балфур. Тя предизвика големия ми интерес, защото – както споменах и по-рано – самият Балфур споменава за кореспонденцията си със стареца Софроний и за ценността на писмата му, чиято цел е била да го утвърдят в православната вяра.

Книгата започва с въведение, написано от о. Николай – племенник на стареца. Там се привеждат факти от живота на стареца и Балфур, за техните отношения, взети от писма или от устното предание. Отец Николай пише за обвиненията срещу Балфур:

Мнозина вярват, че Балфур лицемерно е ползвал православието. Това мнение е възникнало поради апостасията на Балфур и последващите събития от живота му. В същото време публикуваните писма изключват всякакви основания за подобни изводи.

Описанието на напускането на Гърция от Балфур, на отиването му в Кайро и на постъпването му в Британското консулство опровергават всички обвинения в шпионаж по негов адрес и свързани с престоя му в Гърция. Действително, тази кореспонденция изключва всякакъв повод за подобни мисли. Колкото до неговото духовно падение, от писмата става ясно, че старецът Софроний толкова много и усърдно обгрижва духовно Балфур, че в никакъв случай не може да носи отговорност за неговото отстъпление.

В предисловието към книгата се привеждат основни положения от учението на стареца, съдържащи се в писмата. След предисловието има тридесет писма на стареца, които се отнасят до живота на Балфур и дават оценка на различни явления от духовния живот на този изключителен човек. Дори и по тематиката на писмата може да се види колко искрено Балфур се стреми към православната вяра. Писмата са разделени на пет глави: „Божието призвание”, „Приемане на православието”, „Изпитание”, „Разривът” и „Вън от Църквата”. Следват и две приложения: „Из писмата на стареца Софроний” и „Из писмата на Д. Балфур”.

С огромен интерес и напрегнато внимание аз прочетох тази книга. Като духовна кореспонденция между стареца Софроний и Д. Балфур тя представлява същевременно и духовна биография на двамата известни църковни мъже. Интересът ми бе породен не толкова от проникновения маниер на писмата на стареца – известен на мнозина и така близък и приятен за мен, колкото от личното познанство с тези хора. Като четях тези писма, изпитвах умиление, потъвайки често и в напрегната молитва. Моята любов към приснопаметния старец Софроний се усили. По-долу описвам някои впечатления.

Източници на книгата „Преп. Силуан Атонски”

Кореспонденцията между стареца Софроний и Балфур става духовна основа на книгата Преп. Силуан Атонски, написана по-късно от стареца. Книгата бе преведена на много езици, включително гръцки, а нейното влияние в православния църковен свят бе огромно. Повече от очевидно е, че, от първите дни на своя монашески живот на Атон, старецът е проникнат от духа на книгата за св. Силуан. Балфур става оръдие на Божия промисъл, съблаговолил тези сърдечни, духовни и богословски опити да се запишат на хартия.

Стилът на писмата на Балфур, доводите и богословските му търсения отразяват западния манталитет, докато написаното от стареца е основано върху православната исихастка традиция. Така книгата отразява, от една страна, духовния опит от живота в благодатта, а, от друга – спорът с представителя на западното схоластично богословие, което е неспособно – независимо от своето искрено желание – да възприеме в пълнота исихастката традиция на Православната църква.

Добре запознат с богословските течения на своето време и при това притежаващ личния опит от Божията благодат, в общуването си с Балфур отец Софроний вниква в мисленето на богослова-интелектуалец, изучил богословието по книгите и по мислите на опитните в духовния живот хора. Ето защо, старецът пише за отношението между свободата на човека и действието на божествената благодат, за подхода на богослова-мислител и богослова-емпирик, за разликата между душевния и духовния човек и т. н.

Пътят на православното богословие е друг – то произлиза от безмълвието, както го разбира православието. Затова старецът пише до Балфур: Помъчете се, потрудете се, поскърбете, помолете се, поплачете за своята душа, четейки тези неща.

Две нива на духовния живот

Времето на кореспонденцията между двамата съвпада с важен период от живота на стареца Софроний: той пребивава в огнено покаяние, неговият дух е бил неизменно устремен към Бога; в духовен план това е било изключително богато на опит време. В писмата се изписва духовният портрет на стареца: един истински светоотечески образ.

В първите глави описахме отпътуването на стареца Софроний от Париж за Атон в 1925 г., където го води жаждата да познае Бога. Кореспонденцията с Балфур се датира от 1932 г. – седем години подир пристигането на стареца на Атон: време на всепоглъщащ порив към Бога и огромна жажда за уподобяване на Христос във всичко – в Неговите проявления (въплъщения) според божественото домостроителство. Той гори от своето желание за богообщение и преживява величествени моменти на богооткровение и на съзерцаване на нетварната светлина. Затова, като подкрепя духовно Балфур, старецът му пише: Говоря ви това, в което съм уверен, което сам съм преживял. От православната традиция е известно, че животът на християнина е борба за единение с Христос: да се родим, съ-разпнем и съ-възкръснем с Него. Ап. Павел постоянно живее това. Ето защо и казва: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:20). В друго послание той пише, че със своя подвиг възпълва своя недостиг от страдания Христови: „Сега се радвам в страданията си за вас и попълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата” (Кол. 1:24). Също така пише и че е видял възкръсналия Христос и т. н. (1 Кор. 15:1-11). Подобен опит имат много светци. В своите съчинения и св. Григорий Богослов многократно говори за съ-разпятие, за съ-погребение и съ-възкресение с Христос – като за основа на истинския духовен живот на православния християнин.

Този опит отчетливо се проследява и в писмата на стареца Софроний. Той живее Гетсимания в молитвата си за целия свят, състрадава на цялото страдащо човечество, разпва се ежедневно. И има дара за помнене на смъртта. Живее ада и неговия пламък, но съзерцава и светлината на възкресението, живее благословението на Петдесетница. Той познава Бога като Любов: неизречима, неизказана, неизяснима, ненаситна, безгранична, най-чиста, най-свята, най-сладка, най-силна, вечна… В това състояние сърцето, уязвено от божествената любов, понякога боли така, сякаш е било пронизано от изгарящ меч, но тази болка е неимоверно сладка. От сладостта на Божията любов човек може да забрави и целия свят.

В огъня на духовния живот в Христос, бидейки на кръста и в ада, и съзерцавайки светлината на възкресението, старецът достига последните висоти на духовния живот и призовава Балфур да го последва. Въпреки желанието си обаче Балфур се е противил, противопоставял се е, отказвал. От висотата на горния свят, където се постига тайната на Кръста и Възкресението старецът многократно наставлява Балфур: с любов, а понякога и с власт, като го подбужда да тръгне по същия път. В същото време, за Балфур това усилие е било трудно, защото у него няма решителност – независимо че гори от голямо и неутолимо желание за живо общение с Бога. Старецът му пише:

Елате, драги, с нас, окаяните, на кръста на позорището, на унижението, на нищетата и скърбите, а по-късно може и на смърт.

В същото време той безусловно уважава свободата на Балфур като Божи дар към човека. Никой – дори Самият Бог – не може да наруши свободата на човека, но всеки получава Божията благодат според мярата на своята самоотдаденост Нему.

Тази кореспонденция свидетелства колко величествена е личната свобода в очите на стареца. Обогатен от опита и достигнал висотата на духовния живот, старецът е бил способен да възроди човека, но е оставил на Балфур и свободата да отхвърли неговото ръководство. В същото време Божията любов води Балфур: дори след непослушанието му към преп. Силуан и стареца Софроний, след дълги години на блуждаене в живота, в края на дните си той е почувствал благодатта на покаянието и любовта към Църквата… Минават немалко години преди да проумее и усвои великото слово на преп. Силуан и на стареца Софроний.

Църквата води хората по два пътя. Първият – тя показва на човека висотата на духовния живот, кръстния път към възкресението. Вторият – тя дарява любов, прошка, грижа и духовна нежност в моментите на сриване и възвръщане. По тези два начина тя удържа човека в своето лоно, като му показва пътя и като го обича.

Кенотичната любов

Писмата на стареца Софроний показват кенотичния характер на неговата любов: било към Балфур, било към всекиго. Старецът живее тази христоподобна любов, която извежда в Гетсимания, на Кръста, и слиза дори до ада заради спасението на хората. От няколко писма може да се заключи, че той с дни е плакал за Балфур и за другите хора, сякаш оплаква мъртви и плачът му стига до пълно изтощение. В свое писмо той пише: В петък през нощта, като се молих за Вас, плаках, както плачат за мъртъвци. Любовта му към хората не познава граници: той гори от желание да отдаде себе си за тях дори и на разпятие. Любовта му към Балфур се усеща в тази откритост, с която му споделя най-съкровеното от духовния си опит и всички, открити му чрез Божията благодат, тайни. По-късно, – когато Балфур пада духовно, – любовта му се проявява и в уважението към неговата свобода и неговия избор, и в сърдечната молитва, когато старецът се бори за неговото покаяние и завръщане в лоното на Църквата. И Балфур е удостоен от Бога с великия дар на християнската кончина: с покаяние и плач в лоното на Църквата.

Опитен духовен наставник

В своите писма старецът Софроний споделя и много полезни неща от духовния живот по пътя към богопознанието. Затова и названието Подвигът на богопознанието е много точно отражение на съдържанието на тази книга. В публикуваните в нея писма се съдържат дълбоки мисли, тясно свързани с духовния живот: че християнството не е култура, основана на чувствено възприятие, но подвиг и борба с помислите, страстите, лъжливите явления и състояния, въвеждащи в прелест, когато целият живот минава в пламенно покаяние до самия край, предаване на волята на Бога, тръгване по пътеката, която води до Гетсимания, към Голгота, в ада, от гроба към възкресението и накрая към благодатта на Петдесетница.

В кореспонденцията на стареца с Балфур може да се открие не само образец на духовен живот, а и как истинският духовен отец води дадените му от Господа. Той учи, че помислите са действия на бесовете и борбата с тях е със силата на Божията благодат; че началото на духовния живот е в борбата със страстите, а пътят е предаване на волята Божия. Пише и за битката си с бесовете, за послушанието към духовния наставник, за отсичането на всяко въображение, кенотичното покаяние и изпълненото с вдъхновение самоосъждане, за стремежа към крайна чистота на сърцето и тялото, и освобождаване от плътските и всички други грехове, за придобиването на умно безмълвие, като основа на църковния живот, за практикуването на умната молитва, за истинския смисъл на послушанието и т. н. В тези писма старецът се разкрива като опитен духовен отец и наставник по пътя към обòжението и към светостта. Опитно преминал всички духовни състояния, той може да наставлява духовните чеда, поверени му от Божия промисъл, и да носи духовна отговорност за тяхното спасение. Опитът му обхваща всички духовни състояния – включително до сражаване с бесовете и благодатно слизане в ада. Известни са му уловките и намеренията на дявола, както и методите за борба с тях с помощта на духовен отец. И наставлява как да се отнасяме към този отец, ако искаме да преуспеем и възраснем духовно. Живял е в такова духовно напрежение – на предела на духовните състояния, че веднъж даже не обърнал внимание на силно земетресение, разтърсило килията му, и без страх и смущение спокойно продължил да пише своето писмо.

Манастирски и литургичен живот

Старецът Софроний пише повечето писма до Балфур още докато е йеродякон, а няколко от тях и като йеромонах. През това време живее на различни места – повечето писма са написани в манастира „Св. Пантелеймон”, част от тях в Карулия, след това от килия в скита „Света Троица”, близо до манастира „Св. Павел”. По-късно пише на Балфур от Франция и, най-накрая, от манастира на св. Йоан Предтеча в графство Есекс. Старецът Софроний е бил ръкоположен първо за йеродякон, а след това за йеромонах. Балфур тогава също е бил йеромонах – до своето низвержение от духовния сан. Поради това и кореспонденцията засяга въпроси на служението и литургическия живот. Естествено, начинът на живот на стареца и атонската среда, където той се подвизава, са намерили отражение в начина по който е служел божествената Литургия.

За стареца служението на Литургия е било неразделно свързано и с подвига, и с безмълвието. Като православен духовен отец, той наставлява Балфур върху свещеното безмълвие, умната молитва, трезвението и истинското покаяние. Говори за плача и за трезвението на душата като монашеско дело; за покаянието – като подготовка към божествената Литургия и божественото причастие, за умната молитва като атмосфера за служене на божествената Литургия, за нуждата от дух на послушание към епископа и братята. Подробно тълкува как трябва да се държим в отношението си към епископа, в какво се състои смисълът и какъв е образът на послушание към духовния наставник.

В контекста на засегнатите теми старецът обяснява и как трябва да се извършва божествената Литургия. Той пише, че понеже има трудности и пречки за ежедневното ѝ извършване, трябва да се спазват две неща. Най-напред, да се съсредоточат душата и умът върху вътрешния живот, което е нещо изключително важно. След това временно е необходимо да се извършва божествената Литургия един-два пъти седмично. Старецът се стреми да съчетае тези правила, за да избегне опасността от придобиването на навик, когато божествената Евхаристия се извършва формално и механично.

В писмата може да се види, как отец Софроний е живеел божествената Литургия и как е участвал в богослуженията. Когато заставал пред св. Престол със съкрушено от скърбите и от вътрешно покаяние сърце – тогава идвала и го осенявала и божествената светлина. Той пише, че в този страшен момент, когато Светият Дух слиза и претворява хляба и виното в тяло и кръв Христови, тогава огнена божествена благодат слиза и докосва сърцето, а понякога и с огромна сила обновява целия човек. Дори и да няма благоприятни условия за служене на божествената Литургия, това не пречи на йеромонаха да се моли и да извършва в мир Литургията.

Като се подразбира, че има предвид себе си, старецът описва човек, който три дена – от Велика събота до третия ден на Пасха, живял в нетварната светлина. И нарича това събитие утро на вечния ден. Още като мирянин той вече е бил открил великото достойнство на божествената Литургия и на причастието – и особено в пасхалните дни, когато благодатта на богосъзерцанието е особено близка при съответното вътрешно разположение към великата тайна на възкресението. В неговото учение аскетичният живот е много тясно свързан с литургичния живот на човека. По време на Литургията отец Софроний е плачел за цялото човечество, слизал е в ада, съзерцавал е светлината на Христовото възкресение. И пише, че дори когато монасите са обременени с непосилни трудове и понякога пеят лошо и несъсредоточено, това не пречи на йеромонаха да се моли и да извършва в мир светата Литургия, освен в случаите на прекалена припряност, защото са придобили навика за умното безмълвие, да съсредоточават ума си в молитвата. Много пъти бях удостоен с възможността да служа със стареца Софроний и знам от опита си в какво духовно напрежение и умно безмълвие служеше той: умът и тялото му тясно се съединяваха в едно – подобно на топка стегнати възли, а това състояние се предаваше и на служещите с него. То бе израз на опита на неговия безмълвен живот.

„Тройният съюз”

В тази книга може да бъде проследена тясната връзка между св. Силуан, стареца Софроний и Балфур, която старецът нарича троен съюз. От писмата може да се узнае много за беседите и срещите със св. Силуан. Между тримата се оформя връзка, която се проявява в размяната на писма, в лично общение и молитви.

Балфур идва на Света гора с особена цел и първият срещнат монах е св. Силуан, който му казва какво да прави. Той насочва Балфур към отец Софроний за ръководство в духовното търсене. Разбрал колко голяма е отговорността, която са му възложили, старецът носи това послушание със страх и трепет. Постоянно търси духовни съвети от св. Силуан за трудностите, с които се е сблъсквал Балфур, след което веднага предава на Балфур казаното от светеца. С времето обаче Балфур – при цялата почит, която е имал към св. Силуан и към стареца Софроний – загубва сили да следва техните наставления, за което плаща висока духовна цена, защото грешките в духовния живот струват твърде скъпо според духовните закони.

От кореспонденцията на стареца Софроний с Балфур личи онова спокойствие, разсъдителност и святост, с които св. Силуан Атонски дава наставления; колко велико и безгранично е послушанието на стареца към св. Силуан и колко непослушен е Балфур към светите и богооткровени наставления на св. Силуан и към думите на о. Софроний. О. Софроний и Балфур се отнасят различно към преп. Силуан и въобще към духовния живот. Отец Софроний постъпва според преданието на исихазма, а Балфур подхожда рационално-схоластически. Послушанието на стареца Софроний към св. Силуан е било източник на живот и вярна пътека в преуспяването и в духовното израстване, и това му помага по-късно сам да наставлява другите не само в послушанието към духовния отец, но и в това, как духовникът трябва да ръководи своите чеда. Непослушанието, от своя страна, отвежда Балфур в жизнена безизходица. Едно от писмата съдържа уникален и изключително интересен откъс от диалог на стареца със св. Силуан относно Балфур.

Диалогът съдържа удивителни думи на преп. Силуан, които разкриват неговото разбиране за духовното ръководство и показват как на практика е осъществявал своето ръководство, белязано в духа на свободата в Христос. Много важни са следните думи на св. Силуан:

Защото той е като дете, а аз, като детегледачка, го удържах от беди, за да не си строши главата… Защо той сравнява нашите молитви с оракула? Много евтино ни е оценил… Ние не му отнемаме свободата… Той е загубил вярата, а без вяра полза няма да има. Защо трябва да спорим… Напишете му, че ние няма да го разубеждаваме… Видях, че ако с него постъпим строго, той ще се възмути.

Кореспонденцията показва, колко тактичен е бил старецът в общуването си със св. Силуан, независимо от собствения си забележителен опит, който е бил не по-малко богат от този на св. Силуан. Отец Софроний се отнася към св. Силуан като послушник към стареца си, като ученик към учителя си и затова Бог го е съхранил и е развил неговите духовни дарове. Със своите духовни чеда старецът постъпва както постъпва св. Силуан с Балфур – посочва им надеждния път, след което оставя послушниците си свободни. Както сам казва, отношенията между стареца и послушника трябва да дишат в свобода.

Обръщането на инославни в православието

Четящите писмата могат да разберат колко трудно е за инославните да приемат православието и да преминат в лоното на Църквата: на тях им предстои война против собствената им природа, пропита с всичко, което са ги учили от раждането им. Ереста е поразила тяхното богословие, всички душевни сили – разума, желанието, стремежа, начина им на мислене и на живот. Догматите са тясно свързани с духовния живот и всяко тяхно изопачаване се отразява и на духовния живот на човека.

Инославните, идващи в Православната църква, трябва да минат през горнилото на покаянието, промяната и възраждането на целия начин на мислене и живот, което отнема много време. За да стане предразположеността към православието основа на живота и сърцето на човека, той трябва да прекара много години в подвиг, да носи своя кръст под ръководството на опитен духовник. В противен случай старият човек в него няма да умре и той ще бъде покорен от неверието и от желанието да се завърне там, откъдето е дошъл.

В същото време, на духовния наставник също предстои разпятие в пастирското служение. Като следва същия кръстен път, той понася нападките на своя послушник, който обвинява наставника си за своите страдания. В кореспонденцията са се запазили такива думи на преп. Силуан: Когато отговориш на някои, искащи съвет, те не искат да слушат; толкова им е тежко, че започват дори да враждуват. И ако това се случва даже и с православни духовни чеда, – родени в православна среда, – то още повече се среща при хора от други светове, които са били родени и са били възпитавани в западна среда, в друга богословска традиция. Изискват се нечовешки усилия, за да бъдат освободени от света на заблудите и на ересите, станали тяхна природа и скеле на мислите и на целия им живот.

Обикновено старецът Софроний казвал, че който се обръща към православието, трябва да премине през поне 20-годишно духовно ръководство от опитен старец – за да се научи да живее православно и православната догматика да определя организацията на живота му.

Православната църква и другите религии и изповедания

Старецът Софроний не се интересуваше особено от историята на Църквата. Но в същото време, като наставлява Балфур и изхождайки от неговите интереси, той засяга много аспекти от историческия живот на християнството и на Православната църква.

Отец Софроний слага акцент върху изключителните качества на Православната църква, които я отделят от другите религии и християнски изповедания. Единствено в Църквата се познава тайната на Кръста, както и Възкресението Христово. Виждането на нетварната светлина, усещането на божествената благодат в божествената литургия и в аскетизма, вътрешният свят и твърдото упование, свещеното безмълвие и молитва и т. н. – всичко това свидетелства за истинността и богатството на православната традиция. Ето защо писмата на стареца свързват догматите, Църквата и аскетичния живот в едно цяло. Той пише:

Православната църква се отличава от всички други по три неща: 1) в богословското си учение тя единствена свидетелства в пълнота за истината; 2) единствена тя знае в пълнота тайната на благодатния, свят живот и съхранява в пълнота тази благодат и 3) тя е най-старата, основната Църква, от която са се откъсвали в различни времена по-големи или по-малки части.

Според него, в Православната църква – независимо от проблемите – може да се почувства великата Христова благодат. Старецът Софроний говори и за проблемите на историческия живот на Църквата, породени от етническите различия, от различния мироглед, от уродливото и извратеното, срещащо се в църковните среди, но независимо от това в Православната църква присъства божествената благодат. Той пише: И аз хиляди пъти съм преживял, преживявам и сега притеснения, ала ги търпя – заради добрите дарове, които получавам от Църквата.

Той насочва вниманието върху послушанието към съветите на епископа и особено на епископа, подчиняващ се непосредствено на Московската патриаршия. В този аспект се проявява неговото уважение към каноничните постановления на Църквата – независимо от съществуващите проблеми.

Заради духовната полза на Балфур старецът Софроний анализира грешките на Римокатолическата църква, различните явления от нейния духовен живот: стигматите, догматическите различия, отмиращото църковно устройство, изопачаването на догмите, духовния живот, покаянието и изповедта. Той пише, че в католичеството (в сравнение с православието) има много съществени грешки – както в догматическо отношение, така и в духа на църковния (духовен) живот. Той отбелязва, че при римокатолиците се пренебрегва, осмива и отхвърля умната молитва на православните аскети и особено, че някои св. отци, които са най-преуспели в това умно дело са признати за злостни еретици (като например, божествения Григорий Паламà. При все това той смята, че е по-добре да не занимаваш ума си с анализиране на ученията, а е по-нужно и полезно да се молиш с чист ум.

Като опитен православен богослов той не може да възприеме ограничаването на Православната църква и теорията на икуменизма, която смята за една от най-опасните ереси. Стремежът на някои хора да създадат „Вселенска и апостолска църква” е заблуда. Заблуждават се и тези, които мислят в сърцата си за някакъв особен високо-мистичен и свръх-църковен модел за разбирането на християнската религия. Той съветва Балфур:

Така ми се иска (и на Бога се моля за това), Вие да не се прелъстите от всичко това, но твърдо и в сърцето, и в ума си да бъдете убедени, че на земята съществува една, единна истинска Църква, която е основал Господ, че Църквата пази неповредено учението Христово, че тя в цялата своя съвкупност (а не в отделните свои членове) обладава пълнотата на управлението и благодатта, и е непогрешима.

След което привежда своето изповедание, плод на жизнения му опит.

Кенотичната любов след „разрива” и падението

Писмата на Балфур до стареца Софроний, изпратени по време на престоя му в Атина, не са запазени, нито публикувани. Въпреки това възгледите на Балфур, могат да бъдат отгатнати според отговорите на стареца. В същото време, публикуваните писма на Балфур, написани след заминаването му от Атина и лишаването му от духовен сан, показват посоката на неговите мисли. Тези писма и писмата на стареца са включени в четвъртата част на книгата, наречена „Разривът”[2] и водят до няколко важни извода.

Преди всичко през целия си живот, дори след разрива му с Църквата, Балфур не губи паметта за смъртта. Той търси умната молитва и вътрешния мир, обаче духовно-християнското ниво на живота му е недостатъчно, за да постигне желаното. Той се е приближил до преддверието на вътрешния духовен живот, подобно на евреите, които са се приближили до подножието на Синай. Старецът Софроний пък стои на върха на богосъзерцанието, съзерцава нетварната светлина като пророк Моисей. Независимо, че понякога божествената благодат намалява в периодите на богооставеност, вътрешната умна молитва не го оставя. Разбираемо е, че за Балфур е било непостижимо духовното състояние на богооставеност, характерно за стареца Софроний на един особен етап от духовния живот – и което е съвсем различно от отчаянието и безнадеждността.

Второ, Балфур духовно се отпуснал, когато се преместил в Гърция и започнал да се среща със знатни клирици и миряни – активни мисионери в „Зои”, приличащи по своята дисциплина и ред, както той сам казва, на западните ордени на йезуитите и на трапистите. Когато сравнява живота на членовете на братствата с този на монасите-светогорци, той стига до извода, че братствата са на по-високо духовно ниво. На това старецът му отговаря вежливо, деликатно, със смирение и самопорицание, удържа го, но той до края не успява съвсем да разбере пастирските наставления на стареца: твърде големи са били разликите в техните нива на духовен живот. Освен всичко това, в Атина Балфур преживява трагичните последствия от Втората световна война. Напуснал Гърция, той изоставя и духовния сан, и монашеството. Старецът Софроний е прекарал Втората световна война на страшната Каруля: как безумно, безсрамно и дръзко, изпитващ всички лишения на войната, когато му се налага да се бори за къшей черен хляб, умолява той Бога да даде мир на света. Неговата душа обаче е живяла в дълбоко изтощение, но и във вътрешен мир, в сладостта на светлината, на Царството Божие.

Трябва да отбележим, че след своето падение Балфур живее три години в пълно безбожие, но същевременно паметта за смъртта не го напуска, също както и чувството за неудовлетвореност от светския живот. Като осъзнава колко трудно бреме е поставил на плещите на стареца Софроний, той пише: Бях за теб почти непоносимо бреме, а сега си свободен от него. Не се мъчи с мен: снеми от себе си това бреме и не се старай да го носиш. В този трагичен момент от живота на Балфур старецът Софроний се опитва да му помогне да го преодолее с любов и с нежност. В този момент той не го изобличава, но го утешава и го призовава да се върне на Атон. Старецът пише на Балфур:

Може да стане, може би и на нас ще ни бъде дадена възможността, макар и временно, да поживеем заедно. Винаги съм искал това, а сега още повече. Казвам ти това, за да го имаш предвид, ако някога почувстваш порив към това.

И му пише, че няма да измени своето отношение към него, каквото и да се случи. Това е духовната, аскетичната, безмълвна любов на стареца Софроний, която удържа Балфур в Православната църква и която ще го приведе към покаянието.

Трябва да отбележим, че след падението Балфур е почувствал някаква свобода от оковите на духовния сан и монашеството. И отец Софроний, с безподобно пастирско и духовно майсторство, му казва как може да придобие истинска свобода: в уединението и самоограничението, в безмълвие и в подвига на духовния живот. И пише:

Връзвам самия себе си така здраво, за да не чувствам налаганите ми от Църквата и от обществото окови.

След което описва как в самите дълбини на Църквата той получава тясна връзка с апостолите и с отците на Църквата, как те стават негови близки и роднини. А вън от Църквата връзката с тях отслабва.

D Balfour-graveСамият Балфур след дългогодишна борба в търсене на православието признава, че е начинаещ и се съгласява със своя старец. Тогава о. Софроний, по силата на любовта, присъща на аскета-исихаст, говори със самоосъждане за своя вътрешна духовна парализа, за богооставеността, за умаляването на божествената благодат и своя безумен спор с Бога, заменил се с умното съзерцаване на Христос. Като говори за своите различни състояния, старецът утешава Балфур, като се опитва, – при това успешно, – да го удържи в лоното на Църквата. В тези трудни за Балфур моменти старецът пише в писмата си не просто с любов в Христа, но с голяма в Христа любов. И в своето последно писмо казва:

Отдавна съм се уверил, че Бог е Любов, че Той с ненаситна жажда търси всеки от нас, че Той тъгува по нас, че в Своята любов към нас Той е неизменен, колкото и да сме Му изменили, че Той винаги се стреми да ни засипе с блага.

И по-късно старецът Софроний – воден от пастирската грижа за спасението на Балфур – се моли на Бога да му дарува щастието на обикновения човешки живот, така че в края на живота да достигне и тази последната – вечната божествена любов. А на Балфур пише: Моля Бога да те пази, да ти даде пълнотата и на човешкия, и на божествения живот.

Превод: Венцислав Каравълчев



* Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 131-148. Първите шест части от книгата виж тук, тук, тук, тук, тук и тук 149-1 (бел. прев.).

[1] Писмото е написано през април 1988 г., половин година преди смъртта на Балфур (октомври 1989 г.).
[2] Или „Празнината” (бел. прев.).

 Източник - http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,22173/view,article/

понеделник, 14 декември 2015 г.

"Зная един човек в Христа..."



                               "Зная един човек в Христа..."

  /Живот и служение на стареца Софроний (Сахаров) –исихаста и богослова/
   
митр. Йеротей Влахос 



Изминаха над тридесет години от деня, в който се запознах с приснопаметния старец Софроний (Сахаров). За първи път се срещнахме през 1976 г., в манастира „Св. Йоан Предтеча” (Есекс, Англия) и от тогава поддържах с него и с монасите в манастира (особено с отец Захариас) редовна връзка, хранейки се духовно с учението на стареца.
През всичките тези години постоянно говорех и си пишех със стареца. От време на време си обещавах, че – ако Господ даде – непременно ще напиша книга за този велик наш съвременник. За съжаление, обстоятелствата позволиха да направя това едва сега.
Тази книга се състои от две части. В първата част –Духовна автобиография – влизат няколко глави за личността и учението на стареца Софроний. Във втората – Ежедневен живот: пастирско служение – се говори за духовното служение на стареца, за неговото отношение към хората и за благодатното състояние на безмълвие, излизащо от него и предаващо се на всички, отиващи при него и молещи за помощ. В края се привеждат негови мисли, които той споделяше по време на нашите многобройни срещи.
За тридесет години човек обикновено се сближава с предмета на изследването си и написаното от него трябва да представи на читателя плода на този нелек труд. И ако плодът е незрял, цялата отговорност е на автора. Такъв е и моят случай.
Благодаря на Пресветата Троица за този, даден ми дар. Благодаря на игумена на ставропигиалния манастир „Св. Йоан Предтеча” архимандрит Кирил, на архим. Захариас и на цялото братство за това, че пазят наследството на приснопаметния велик старец Софроний. Авторът на тези страници прекара известно време от живота си в този манастир, окръжен от братска любов…
Най-напред обаче искам да благодаря на приснопаметния старец, на наставника в духовния живот, който умееше да обича в истина и в свобода.
Увод
В наше време в съзнанието на много от хората, които се занимават с духовна и с богословска проблематика, цари объркване по много въпроси. Едни от тях безплодно се занимават с етични анализи, други се съсредоточават над академичното осмисляне на нещата, а трети просто водят абстрактни разговори. За мен, разсъждения, които са откъснати от практиката и особено богословски разсъждения, които не са подкрепени от духовен опит, причиняват много вреди на Православната църква.
В своите трудове, посветени на богословски и църковни въпроси, се опитвам да избегна подобни съблазни. Живеем в епоха, когато мнозина разглеждат учението на св. отци през призмата на рационалния, етичен и психологичен анализ.
По голяма Божия милост, в своя живот се срещнах с изключителни пастири и с аскети, които ми разкриха най-дълбокия смисъл на църковния живот в православието. Приснопаметният атонски монах Теоклит (Дионисиатски) прочете моята Личността в православната традиция и ми писа: „Бог ти е оказал удивително благоволение”, имайки предвид, че Бог е благоволил да позная православното богословие от благословени старци и богослови, помогнал ми е да намеря начин да го изразя, независимо от целия хаос на съвременното богословие.
„Удивителната милост на Бога” ме съпровождаше в моя път: роден съм в бедно семейство, богато с църковен опит и духовен живот. От раждането, Бог ме бе удостоил да получа безценно духовно наследство. Учих богословие в Солун, където основно се отдадох на изучаване наследството на св. Григорий Паламà. Сетне се запознах с велики подвижници на Атон, потапяйки се в затрогващата сърцето атмосфера на молитвата и покаянието. По-късно бях удостоен с ръкоположение в свещенство от приснопаметния митрополит на Едеса, Пела и Алмопий Калиник – един истински монах и подвижник, обичащ Бога и Църквата. След приемането на свещеническия сан, в митрополията си общувах с епископ, чийто живот се отличаваше с велико усърдие, любов и пламенна ревност в служението му към Бога, към Църквата и към човека. И накрая, разбира се, удивителната милост на Бога се прояви и в това, че се запознах със стареца Софроний (Сахаров).
Старецът се ражда в Русия, духовно израства на Света гора, а последните години от живота си провежда в Англия, в графство Есекс, където основава манастир и предава зрелия си духовен опит на своите ученици. Възможността да познавам този човек – действително земен ангел – за мен беше велика Божия милост.
Тази книга е израз на моята най-дълбока благодарност към Бога и към стареца Софроний. Написах я с голямо старание, безкрайна любов и най-дълбоко умиление.
Думите от заглавието на книгата Зная един човек в Христа… са от посланието на св. ап. Павел, където той в трето лице разказва за собствения си опит от откровението. Това заглавие е избрано по две причини.
На първо място старецът Софроний е преживял опит, подобен на апостолския. Ап. Павел пише: „Зная един човек в Христа… с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае”.[1] Този човек беше грабнат и отнесен до трето небе. Според тълкуванието на св. Максим Изповедник, първото небе е практическата философия (очистване на сърцето), второто – естественият размисъл (просвещаване на ума), а третото небе е богословието (съзерцаването на Бога). След това св. ап. Павел говори за насладата от тайнствените видения, т. е. възлизането от третото небе в рая, където той „чу неизказани думи, които човек не може да изговори”.[2] Тези думи не могат да се предават пълно с тварни думи и понятия.
Подобен опит на богооткровение е преживял и старецът Софроний. Той е бил издигнат до третото небе, в рая и много пъти е пребивавал в съзерцаване на нетварната светлина. По мнението на св. Исаак Сирин, малцина са удостоените с този велик опит. Той пише: Както из хилядите… само един ще се намери, който да се е удостоил при голямо внимание да достигне до чиста молитва, да премине този предел и да приеме това тайнство, защото с чиста молитва не са могли да се сдобият мнозина, но сдобилите се са малцина; а достигналите до това тайнство, което е зад тази молитва, съвсем малко – по Божията благодат – се намират от род в род.
Втора причина книгата да има това заглавие е, че в лицето на стареца Софроний действително се удостоих да видя един човек в Христа. Че при него чух и вкусих думи на живот, благоухание и безсмъртие. Приближавайки се към него, чувствах, че стоя пред велик човек, подобен на ап. Павел, св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà. Във времето, когато бях с него, се събличах от своите си мисли и дори въображения и разсъждения, за да се потопя в тихия свят на неговия образ и огнено вътрешно битие. Не мога да обясня това по-точно. Как е възможно, мислено да се влезе във вътрешния живот на друг човек, да си представиш облика и нечия личност, без да се предаваш на въображението или размисъла? За мен това е необяснимо.
Такъв подход е въпрос на духовен опит. Какво чувства младенецът, намиращ се в утробата на своята майка, преди да влезе в човешкото общество? Или децата, когато се прилепят към майчината гръд, хранят се с майчиното мляко? Или човек – когато чете светоотеческа литература, например св. Исаак Сирин или св. Симеон Нови Богослов, когато сладостта изпълва цялото му същество така, че тялото се разтваря и замира, но не от леност, а от тайнствено вътрешно движение, което е невъзможно да се предаде?
Всичко, написано в тази книга, е лично свидетелство за стареца Софроний или, по-добре да кажа, нежно духовно прикосновение към величествения облик на отеца на Църквата – стареца Софроний.
В първата част на книгата се опитах да създам словесен образ на великия старец – основно чрез неговите писания, завещани на потомците му като богато наследство. Понякога, когато чета написаното, съзнавам, че старецът Софроний може да е поставен в една редица със св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà – сродява ги един опит и дарование. Своя път, подобен на опита на св. Симеон Нови Богослов, старецът е описал в книгата си Да видиш Бога както Си е. Едновременно с това, старецът Софроний води диалог със схоластичното академично богословие – в преписката си с Балфур, публикувана в книгата под название Подвигът на богопознанието. По същия начин в своето време св. Григорий Паламà води полемика със съвременната му схоластика. Ето защо, за съставянето на словесния портрет на стареца Софроний, съм ползвал основно думи именно на тези двама велики отци на Църквата: св. Симеон и св. Григорий.
Във втората част се опитах да предам моя опит от общуването си със стареца и знанието, получено от него при посещенията в Есекския манастир. Отначало описвам атмосферата, в която пребивавах тогава, и моите духовни търсения. Защото само така може да се оцени милостта на Бога, Която ми откри удивително и велико съкровище. Това бяха наистина мъчителни търсения. Няма сухо да излагам казаното ми от стареца Софроний. Опитвам се да предам самата атмосфера на думите му; това, което чувствах при моите посещения. Същевременно, думите на светеца не трябва и да се разглеждат извън контекста на неговия живот и обкръжение. Много от тях се отнасят до въпроси от духовния живот и са предназначени за пастирите – за служителите и наставниците на християните.
Разбира се, съзнавам, че винаги има опасност, когато пишеш за велик човек, да правиш това през призмата на собствения си мироглед. Същевременно признавам, че не искам да представям някаква безлична биография или анализ, въпреки че великите хора не трябва да бъдат познавани през призмата на личността на историка. Ето защо, понякога, когато по необходимост някъде се намесва разказ за моя личен живот, моля за благосклонност и разбиране от читателите.
Като цяло книгата, особено нейната втора част, приема именно такава форма. В същото време тя трябва да се чете с разсъждение и да се обръща внимание именно на великия образ на стареца, без значение на това, с кого разговаря той.
Впрочем дълбоко осъзнавам, искрено и просто, чеудивителната Божия милост, позволила ми да позная такива хора като стареца Софроний, може да ми послужи за осъждане. Много често чувствам своята отговорност за онова велико нещо, открито ми от Бога и за многото дарования, които Той ми е дал. Не ми дават покой думите: „А оня слуга, който е знаял волята на господаря си, и не е бил готов, не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много”.[3]
Моля тези, на които тази книга ще помогне, да въздадат хвала на Бога за това, че Той и в наши дни ни дава такива велики старци и да се помолят, щото моята среща със стареца Софроний и получените от него откровения за истината в края на краищата да ми помогнат да се сподобя с християнска кончина, безболезнена, непосрамваща и мирна, и за добър отговор на Страшния съд Христов.
Навпакт, 11.3.2007, св. Софроний, патриарх Йерусалимски
Йеротей, митрополит на Навпакт и св. Власий
Духовна биография
Богословието на стареца Софроний
Харизматикът старец Софроний
Софроний (Сахаров) несъмнено може да бъде отличен измежду великите старци – подвижници на 20 в. Наричам го исихаст и богослов, защото се отличава с тези големи дарования. Неговият братов внук и духовно чедо на приснопаметния старец – йером. Николай (Сахаров), разказва за огромното значение и заслуги на стареца Софроний.[4] Той пише за въздействащите слова на стареца по целия свят, защото той наистина бе вселенско събитие, поразяващо с вселенския мащаб на своето слово. По думите на отец Николай (Сахаров) „неговите (на стареца Софроний) книги са преведени на повече от двадесет езика по всички земни континенти. Те предизвикват голям отзвук сред най-широки кръгове читатели – започвайки от такива, без никаква представа и понятие от богословие, до хора с най-високо ниво на академични интереси, от обикновената руска бабичка до водещия учен в западния университет”.[5] И станал, по примера на ап. Павел, „всичко за всички”.[6]
Отец Николай накратко разказва за личността на стареца: „Простички събития от биографията на отец Софроний разкриват универсалния характер на неговия образ, който обхваща всичко. Периодът на неговия живот покрива почти целия 20 век. Роден в Русия, той по-късно живее на Запад. Произхождащ от градско семейство, той започва кариерата си като художник. Възпитан е в християнството, но има опит и от източния мистицизъм. Потопен в образованата среда на руската интелигенция, той е успешен художник в Париж, но оставя всичко светско и заживява като обикновен монах в манастир, а по-късно като отшелник в пълна нищета. Като свещеник той продължава да служи на хиляди хора, посвещавайки им се изцяло”.[7]
Старецът Софроний се ражда в Москва на 22.9.1896 г. От 1915 до 1917 г. той учи в Художествената академия и във Факултета по живопис малка пластика и архитектура – през 1920-1921 г. Сетне, в периода 1922-1925 г, посещава Италия и Берлин и се заселва в Париж. Впоследствие отива на Света гора и се подвизава там като монах-пустинник: отначало в руския манастир „Св. Пантелеймон”, а след това в „страшната” Карулия и в килията „Света Троица”, недалеч от манастира „Св. Павел” (1925-1947 г.). В 1947 г. се завръща в Париж, където живее до 1959 г., а след това заминава за Англия – в графство Есекс. Там старецът основава манастира „Св. Йоан Предтеча” в канонично подчинение на Вселенския патриарх. Умира в този манастир на 11.7.1993 г. в дълбока старост, на 97 години. Живее почти цяло столетие, преминавайки през много социални, духовни и световни катаклизми. Много богослови и монаси отбелязват, че старецът Софроний е най-великият подвижник на нашето време.
Отец Теоклит (Дионисиатски) ми каза: „Ако днес съществува велик православен исихаст, който е способен писмено да изложи това учение, като го съпостави с другите традиции, то това е старецът Софроний”. Защото, по неговите думи, не е достатъчно да бъдеш исихаст и да съзерцаваш нетварната светлина – необходимо е още да имаш и интелектуалните способности и образование, за да съумееш да изразиш и богословски да запечаташ опита от откровението и исихазма във всички тънкости на проявлението му и да го отличиш от философското разсъждение и от другите видове човешки опит.
Великите отци на Църквата имат една характерна черта – те не само притежават личния опит от богообщението, достигнали са обòжението, притежават изключителни интелектуални способности,широта на ума, но и са получили достойно за своето време образование, което им позволява, от една страна, да опишат своя опит, а от друга – да опровергаят еретическите учения на своята епоха. Това отличава св. Атанасий Велики, още като млад дякон, от светите епископи Спиридон и Николай на Първия вселенски събор. И тримата имат богат духовен опит от богообщението и знаят, че Словото, Второто Лице на Пресветата Троица е нетварно, а не сътворено, но само св. Атанасий е могъл и да опровергае в спора ереста на Арий, основана на философски разсъждения.
Приснопаметният отец Йоан Сава Романидис, който дълбоко почиташе стареца Софроний, казва, че според светоотеческата традиция съществуват две сили на душата: ум и слово (разсъдък). С помощта на ума придобиваме познание за Бога, а с помощта на разсъдъка получаваме знание за чувствения свят и изразяваме опознатото от ума. Когато тези две сили на душата действат както е необходимо, те работят в синхрон. Така хората се разделят на четири категории според дълбочината както на умната, така и на разсъдъчната енергия (или сила). Към първата категория се отнасят хората, които „нямат интелектуални способности, които да възлизат към висшето ниво на умното съвършенство” – по-обикновени монаси с голям духовен опит. Към втората се отнасят хора с изключителни интелектуални способности, но на ниско или дори последно ниво на духовното несъвършенство. Към нея принадлежат философи, учени и преподаватели от университетите. Към третата се отнасят тези, които достигат съвършено интелектуално и духовно развитие – това са великите отци на Църквата. Към четвъртата категория пък се отнасят хората със слаби интелектуални способности, с малки постижения и закоравели сърца, които са мнозинството.[8]
По мое мнение и по мнението на много други, старецът Софроний принадлежи несъмнено към третата категория хора: той достигна до големи дълбочини в опита от богопознанието, като нееднократно се е удостоявал с видение на нетварната светлина. А понеже притежаваше и изключителни интелектуални способности, съумя да опише придобития от него огромен духовен опит.
Опитът от богообщението, който се дава чрез очистване на сърцето от страстите, просвещаването на ума, което се постига по благодат от Бога, съпроводени от личните усилия на всеки – това е едно, а интелектуалните и други дарования и жизненият опит са съвсем друго. Невъзможно е да постигнеш обòжение само чрез интелектуалните си способности; те, както и образованието помагат само в излагане на опита и в споровете с еретиците. Виждаме това у всички светци, имащи опита на богосъзерцанието.
Например, изследвайки текста на Евангелието, разбираме, че евангелистите са знаели лично Христос, но всеки според своите дарования и образование, по различен начин е описал този опит. Четирите евангелия се отличават по начина на отразяване и описване на събитията. Светите евангелисти Матей и Марк описват събитията крайно просто, евангелист Лука се отличава с образованост и познаване на медицината, а за ев. Йоан е присъщо висшето богословие.
Ето защо можем да кажем: съдържанието на откровението е едно, а способът на неговото изразяване – друго. Съдържанието на откровението се дава от Бога, а изразяването е от човека, изхождащ от своите природни особености и дарования.
Като следва апостолската и светоотеческата традиция, отец Романидис пише, че светецът, съзерцаващ Бога, достига до последната дълбочина на откровението, което е Петдесетница, и незримо вижда Бога, безслухово Го чува и свръхразумно Го разбира. По същество, тези думи се повтарят у св. Симеон Нови Богослов: светците „… незримо съзерцават неописуемата красота на Бога, недържимо Го държат, непостижимо постигат безвидния Негов образ, необразния Му вид и неначертаемия Му лик, който неукрасено е преукрасен от невидими видения и ненарисуваема красота”.[9] В самия момент на опита съзерцаващият живее нетварни слова и мисли, както пише ап. Павел: Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори.[10]
Като желае да запечата своя опит – заради ползата на духовните си чада или за опровержение на еретичните учения – боговидецът предава тези неизречими думи и мисли с тварни слова, мисли и образи.
Това виждаме и у стареца Софроний. Придобил Божията благодат, съединена с неговия стремеж и желание, той притежава редкия опит и познание на Бога. В книгата Да видиш Бога както Си е – неговата духовна автобиография, могат да се срещнат много описания на моменти от богообщението. В книгите си той споделя този опит, като си поставя различни цели: отчасти, за да наставлява духовните си чада; отчасти – за да прокара ясна граница между духовния опит на богослова-боговидец и интелектуални постройки на философстващите учени-богослови и, накрая – за да различи духовното Предание на Православната църква и опита на Запада и на нехристиянския Изток. По такъв начин в неговите книги откриваме и големия дар на богосъзерцанието, с който той се е сдобил, и словесното запечатване на този опит.
Две от неговите духовни чеда описват този процес: йером. Николай (Сахаров), в Обичам, значи съществувам: богословското наследство на архимандрит Софроний, в главата „Основни етапи на богословското формиране на архимандрит Софроний (Сахаров)”, и архим. Захариас (Захару) във Въведение в богословието на стареца Софроний. Да разгледаме тези две книги.
Послушникът на стареца Софроний йером. Николай (Сахаров) подробно описва философските и културни течения, които изиграват важна роля във формирането на богословието на откровението на стареца.
Първо, старецът Софроний живее в най-важните културни центрове на своето време. Както вече казахме, той се ражда в Москва, в руска християнска среда с прости отношения към Бога, според традицията е кръстен и има обикновено общение с Бога в молитва. В детска и юношеска възраст преживява социалните катаклизми, предизвикани от Първата световна война и руската революция, с всички известни последствия. След това живее в Париж, където се среща с творческата култура на своето време и големи мислители, философи и богослови. После се подвизава на Атон. Там се запознава със св. Силуан, който има откровението и опита от богосъзерцанието и там познава всички видове монашески начини на живот: от монашеското общежитие до висшия опит на исихазма. Там придобива и голям опит, благодарение на духовното ръководство на много монаси. Атон се превръща в определящ за целия му живот и му оказва огромно влияние. Това може да се види от книгите му, както и от живото общение с него на тези, които го познават. Впоследствие, зрял и опитен богослов, той се връща в Париж. Старецът посочва различието между академичното богословие и това на исихазма. Във Франция е въвлечен във водовъртежа на църковните спорове около комунистическия режим в Русия и неговите последствия за Църквата. Накрая той пристига в Англия и духовно наставлява хиляди хора, идващи при него от цял свят. Там той и умира. Така, старецът Софроний живее в основните центрове на философската мисъл, култура и интелектуална дейност на 20 в., а също и на православния духовен живот.
Второ – богословието на стареца Софроний се формира като квинтесенция на вътрешния му живот, който винаги е бил едно голямо търсене на Бога: той се удостоява с рядък дар – неутолима духовна жажда.
Още от детство семейната духовна среда, атмосфера на молитвата и общението с Бога му оказват силно влияние. Сам (още тогава) получава от Бога големи дарове. Той описва, как веднъж бавачката му го изнесла на ръце от храма и той видял две светлини: слънчевата и друга, в която познал нетварната светлина. В детството и юношеството му неговият вътрешен свят се отразява в живописта и в напрегнато помнене на смъртта, което го води към източния мистицизъм.
Като художник „… се опитва да изрази вечната красота, тайната на всеки видим предмет. Ето защо изкуството е било силно средство, способно да преодолее границата на настоящата действителност и време и да го поведе към нови хоризонти на битието. Тези художествени опити имат мистичен характер. Той говори за опити на избухване (излизане) от времето и съзерцаване на света на творческото вдъхновение. По-късно това ще му позволи да прокара ясна граница между естествения свят на човешкия интелект и нетварната светлина на Бога”.[11]
Осъзнал границата между ограничено и безпределно, между обкръжаващата го действителност и вечната истина, старецът получава от Светия Дух дара на помненето на смъртта, предизвикал в него жаждата да отиде отвъд пределите на ограниченото и събудил в него търсенето на вечността. Това го отвежда в студентските му години към източния мистицизъм. „Така неговото изкуство, неговият разум и вътрешно състояние го водят към неутолим стремеж към абстрактното, т. е. към трансцедентното”.[12]
След това му се открива Христос в нетварната светлина. Според свидетелството му, през 1924 г. – от Велика събота до вторника на Светлата седмица – той преживява дълбок опит от съзерцаване на нетварната светлина. Тогава той разбира своето голямо онтологично падение: че вечния живот той е търсил извън Христос – в надличностния Абсолют. Това поражда в него дългогодишно покаяние и той се предава на неспирен духовен плач. Покаянието го отвежда в манастира „Св. Пантелеймон” на Атон, а след това в пустинята на Света гора – в „страшната” Каруля, където се посвещава изцяло на обилни сълзи и плач: така живее в човеколюбието и любовта Божии.
Трето – влияние върху езика на богословието на стареца оказват философските течения от времето му, с които се сблъсква в жизнения си път. Отначало в родината си опознава цялото, „определяло християнската вяра, богато наследство на руската култура от 18 и 19 в.”. Живеейки в тази среда, „прочита с голямо въодушевление творенията на Гогол, Тургенев, Толстой, Достоевски и Пушкин”.[13] Русия в средата на 19 в. „преживява безпрецедентно пробуждане на философската мисъл”. Като цяло главно влияние над руското общество оказва западната философска традиция от Средновековието и от епохата на Просвещението и на романтизма.[14]Най-голямо влияние върху стареца от всички философски течения оказват о. Сергий Булгаков – руски емигрант в Париж, който известно време е негов духовен отец, както и Николай Бердяев.
О. Булгаков произлиза от християнска среда, но преминава през атеизма, марксизма и идеализма, за да се върне впоследствие отново в християнството и така от идеалистичната философия да отиде към „идеалистичния реализъм на Православната църква”. Принуден да емигрира в Париж, той става преподавател в Института „Св. Сергий”.[15] Като има вече познание за текстовете на Отците на Църквата, се запознава с възгледите и на западните философи: Кант, Фихте, Хегел, Шелинг, а също и на Соловьов и на отец Павел Флоренски. Богословието на Булгаков повлиява на триадологията на стареца Софроний, на неговото учение за кеносиса, за божествената Евхаристия, върху христологията и антропологията му. Същевременно трябва да подчертаем, че старецът преосмисля възгледите на Булгаков на основа личния си опит. Той, например, говори за кеносиса на Словото не само на Кръста и във Възкресението, но и в божествената Евхаристия. Така старецът Софроний, – ако и да използва елементи от богословието на Булгаков, с огромно внимание, като съзнава погрешността на Булгаковата софиология, се вслушва във възраженията на различните богослови във връзка с възгледите на отец Сергий.[16]
Н. Бердяев независимо, че произлиза от средите на военната аристокрация, е бил свободолюбив. Отначало се увлича от идеите на марксизма, но по-късно се разочарова от тях, тъй като философският му идеализъм, вдъхновен от идеите на Кант и Фихте, е несъвместим с материалистическата философия на Маркс. Изоставил марксизма, стига до християнството. Той съчетава разнообразните прояви на руската мисъл през 19 в. и неговите възгледи имат общи черти с възгледите както на славянофилите, така и на западняците.[17]
„Съприкосновението на отец Софроний с Бердяев също оставя следи в неговото богословие”, особено в учението за личността и в терминологията – когато, например, говори за човека като микротеос. Същевременно това влияние над него не трябва и да се преувеличава, защото възгледите на Бердяев за личността, свободата и тварността на човека противоречат на православната аскетична традиция.[18] Безспорно е, че старецът Софроний оценява подобни възгледи изключително през призмата на православното подвижничество, дадени му в откровението на Бога и от наставленията на св. Силуан Атонски, които му помагат (в установяването на духовни ориентири).
Философските възгледи, с които старецът се сблъсква в лицето на тези двама философи и мислители, не могат да дадат отговор на неговите въпроси за молитвения живот, за правилното отношение към Бога, за това, как да се победят страстите и да се стигне до вечността. Именно поради това, той оставя всичко и се отправя на Света гора. Там среща св. Силуан – атонски монах-боговидец, който, въпреки че не е бил запознат с философията, опитно е знаел Бога и е бил богослов по жизнен опит.[19] Чрез него той получава отговор на всички въпроси на духовното търсене, присъщо на неговия жаден дух. Св. Силуан дава обяснение на дара за помненето на смъртта, с който старецът се е удостоил. В лицето на св. Силуан старецът Софроний среща опитен богослов и изкусен наставник, на когото се отдава в пълно послушание. Като общува със св. Силуан, той се уверява в истинността на своя опит, придобит в Париж и обогатен от последващите го божествени откровения. Неговият личен опит, изразен в думите: Стой на границата на отчаянието и когато почувстваш, че падаш, отстъпи е потвърден от богооткровени думи, като дадените на св. Силуан: Дръж ума си в ада и не се отчайвай. В лицето на св. Силуан той се сблъсква и с трите основни богословски принципа: на „молитва за целия свят”, на „христоподобно смирение” и на „любов към враговете”.[20]
Личният опит от богопознанието и духовното ръководство на преп. Силуан по-късно помагат на стареца да даде достойни отговори и наставления на Балфур, за преписката с когото ще стане въпрос в другата глава на книгата. Освен това, старецът успява да оцени богословието на В. Лоски и редица други съвременни нему богослови, занимаващи се с острите въпроси на съвремието. За разлика от тях, той противостои на разнородните философски течения, стъпвайки на основата на онази истина, която познава лично от откровението. Ето защо той говори от позицията на истината, докато други богослови, независимо от прекрасно формулираните свои мисли и постижения, винаги говорят чрез разсъдъка си. Академичните богослови познават текстовете на Отците на Църквата, но не притежават този дълбок жизнен опит, който има старецът Софроний и затова достигат до различни от неговите изводи. Тези различия стават очевидни в книгата на стареца Св. Силуан Атонски, както и в преписката му с Балфур. След завръщането си от Атон в Париж старецът отново влиза в досег с трудовете на Булгаков, Керн, Флоровски, Бердяев, Лоски и Глубоковски. Това още веднъж му помага да постави отчетлива границата между живото опитно богословие, което е познал на Атон, и интелектуалните построения на съвременните нему богослови и философи. Впоследствие неговата мисъл преминава през процес на богословски синтез – старецът Софроний оценява наследството на руското богословие и философия през призмата на своя аскетичен опит. Този синтез откриваме в книгатаСтарецът Силуан.[21]
Старецът създава особено тесни приятелски отношения и с богослова Владимир Лоски. В същото време възгледът за божествената светлина на о. Софроний се отличава от този на Лоски: светлината не е божествен мрак, както пише Лоски. Относно учението за опита от богооставеността – от загубата на божествената благодат – отец Софроний също има мнение, различно от това на Лоски. Той смята, че в православието това не е признак за непременно отпадане в ерес, но може да се яви като определена степен по пътя на аскета към обòжението и в същността си е израз на божествената любов. Ето защо, в опита от богооставеността „се крие животворящата Божия сила”.[22]
Четвърто, богословието на стареца Софроний терминологично се оформя под влияние на религиозните течения на епохата, в която живее. Той познава три от тези течения. Първо – източният мистицизъм, с който се запознава в течение на седем-осем години, по време на следването си в Москва. Тогава той се стреми да постигне познание за вечността, вярвайки че това е възможно в психологическото изразяване на любовта, носена в Христовите заповеди. Второ – това е западният мистицизъм, който старецът критикува в преписката си с Балфур, който е въодушевен от Тъмната нощ на душата на Йоан от Кръста.[23] И третото духовно течение е традицията на безмълвието, която той опознава на Атон и е почувствал в „страшната” Каруля и в келията „Света Троица” – недалеч от манастира „Св. Павел”; традиция, която откриваме вДобротолюбие, преди всичко в живота и учението на св. Григорий Паламà.
Пето, важно е да отбележим, че богословието на стареца Софроний, основано на опита и църковната традиция, напуска рамките на национализма, свойствен на много от съвременните му богослови, защото носи истинския печат на универсалността и на съборността. Още живеещ в Москва – без да познава църковната традиция и увлечен в други духовни търсения – старецът не се ограничава в националистичните рамки, а е открит за широката интелектуална свобода. „Независимо, че е кореняк московчанин, о. Софроний остава чужд на интелектуалните тенденции на московския етос, белязан от романтичните увлечения по „рускостта” на славянофилите и от техните философски принципи”.[24]
Когато старецът познава духовната свобода, той не може да свие светогледа си до тесните рамки на националните разделения. Поради това и в руския манастир на Атон, и в института „Св. Сергий” в Париж, където става свидетел на църковните настроения и спорове, отец Софроний не взима участие. Старецът не отрича каноничността на Руската патриаршия, чиято власт се оспорва от руските емигранти, но, напротив: гледа на нея като на Църква на живите мъченици. В същото време той „стои далеч от това да споделя славянофилската носталгия и никога не идеализира Светата Рус в качеството ѝ на богословска и идеологическа концепция. Такъв национализъм е чужд на мисленето му, владяно от вселенския мащаб и от личния подвиг. „Той предпочита универсалната истина на светоотеческото предание”, докато много от емигрантите, които споделят славянофилството, гледат на Достоевски като на източник за богословието си”.[25] Така, по-късно свойственият му широк мироглед с вселенски мащаб го води в каноничната юрисдикция на Вселенската патриаршия.
Плод на придобитото духовно познание е устройството на живота в манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс – познание и опит, които старецът предава на братята и сестрите в манастира.
Той се преселва от Париж в Англия в 1959 г., отначало е в канонично подчинение на Московска патриаршия, а от 1965 г. – на Вселенска патриаршия, по благословението на Московския патриарх. Както пише йером. Николай (Сахаров), „… отец Софроний се опитва да се върне към самите корени на монашеския живот, за да избегне всякакви изопачения в разбирането на общежителното монашество и неговата цел. Той отделя особено внимание навътрешния подвиг. Вътрешното съвършенство той цени повече, от външното съвършенство на манастирското благоустройство. Преди всичко учението му се съсредоточава върху подвига на ума и сърцето. Като говори за ежедневните детайли и рутината в монашеския бит, той винаги вижда в тях дълбоко богословско значение”.[26]
В учредения от него монашески устав за монасите, дошли от различни страни и говорещи различни езици, личи стремежът му да развива вътрешното монашество и сърдечното покаяние – живот в умно-сърдечна молитва. Основа на неговия манастир са божествената Литургия и ежедневните служби, свързани с Иисусовата молитва, която протича „под формата на общо богослужение с призоваване на името Божие и което продължава до четири часа на ден”. С тази традиция той се среща на Света гора – в атонските скитове, в живота на св. Никодим Светогорец и в манастира на св. Паисий (Величковски)”.[27]
Изучавайки живота на стареца Софроний, откриваме, че е „… белязан от живия диалог между такива различни области на мисълта, като съвременната философия, светоотеческата традиция и отражението на неговия личен мистичен опит”. По такъв начин неговото богословие е синтез от „съвременния западен свят, руския богословски елит в Париж, с неговото най-висше интелектуално ниво, … и атонското монашество, чийто корени се простират дълбоко в светоотеческото предание”.[28] Синтезът е резултат от познаване на западното богословие и традиция, но главен източник на богословието на стареца е преди всичко неговото лично познаване на Бога в нетварната светлина.
Обобщавайки богословския път на стареца Софроний можем да твърдим, че той е започнал с усвояването на принципите на своята епоха, а впоследствие се издига към висините на духовния живот и богословие. Започвайки с проста вяра, той достига до онези степени на духа, където човекът се докосва до вечността, като преживява тази вечност с цялото си същество. От философията той се издига до богословието на откровението. След запознанството си с философите, той опознава боговидците; след безличния източен мистицизъм, придобива опита на исихазма; а след преминаването на предела на църковността достига до съборността на Църквата. Без съмнение, пътят му е свързан с вътрешно преобразяване и прераждане.
Богословският принос на стареца Софроний
Другият послушник на стареца – архимандрит Захариас (Захару), във Въведение в богословието на стареца Софроний[29] най-ярко описва богословието на стареца като преди всичко систематизира и анализира постепенното натрупване на богосъзерцателния опит на стареца.
Книгата е разделена на осем глави, които описват осемте основни принципа в богословието на стареца, показвайки дълбокия му характер. Ще преразкажем вкратце съдържанието на тези глави, за да покажем огромната ценност на богословието на о. Софроний.
Първата глава анализира „значението на ипостасното начало и възможността за неговата реализация”. Авторът започва анализа с обръщане към триединството на Бога и отношенията между Трите Ипостаси и след това ги проектира върху човека, който е образ на Словото. Във взаимното проникване на Трите Ипостаси старецът Софроний виждасвойството на божественото смирение на Ипостасите. Следователно, според него, човекът, който е създаден по образ Божи, има вътрешното призвание и стремеж към познаването на истинския Бог – като свой първообраз при сътворението, а също така и притежава способността да вмести в себе си божествения живот. Естествено, този път крие опасността да се изпадне в заблуда и да се търси Бога не в лицето на Христос (защото другите Ипостаси се познават чрез Христос), а в надличностния Абсолют.
Във втората глава става въпрос за кеносиса на Словото – Второто Лице на Светата Троица, Което става човек, като възприема греховността и смъртността на човешката природа. Той говори също за кеносиса, който трябва да преживее всеки християнин в подвига по опазването на Христовите заповеди и придобиването на любов до степен на забравяне (букв. намразване – αυτομίσους) за себе си, по примера на Христос.
В трета глава е изложено учението на стареца за величието на човека – създаден по образ на Бога, и за неговата нищожност, отразила се в падението, смъртта и живота в страстите. Така изложението води към факта на смъртта, дара на паметта за смъртта и преодоляването на самата смърт, плача и сълзите.
Четвърта глава анализира учението на стареца за тайния път към спасението и описва как той преживява, пише и говори за слизането на божествената благодат, за нейната загуба и за възвръщането ѝ. Този опит дава познание за Христовия път.
В пета глава читателят научава за учението на стареца за монашеския път, който е представен като дар от Светия Дух, и за монашеските обети: послушание, девство (целомъдрие) и нестяжание (доброволна бедност), а също и за духовното ръководство, което служи за примирение на човека с Бога.
В шестата глава е описано учението на стареца за православния исихазъм – за Иисусовата молитва, за практикуването на тази молитва, за умното безмълвие, което се явява като средоточие на православния исихазъм, и за освобождаването на човека от въображението.
Седма глава анализира прехода на християнина и монаха от психологично към онтологично ниво. Тук става въпрос за покаянието, което започва на психологично, на чувствено равнище, и за онтологичното прераждане на човека, водещо до съзерцаване на нетварната светлина. Излага се учението на стареца за аскетичното и божественото смирение и за онтологичното съдържание на личността.
И накрая, в осма глава се говори за учението на стареца за молитвата като път към спасението и като лично общение, за молитвата за целия свят, която както нищо друго разкрива личното начало в човека, и за любовта към враговете, като критерий за истинност на духовния опит.
В епилога се анализира основният принцип на св. Силуан Атонски, който служи за основен жизнен принцип и на стареца Софроний: Дръж ума си в ада и не се отчайвай. Авторът говори за изключителното и съвършено покаяние, състоящо се в пребиваване на ума в ада и за дара на надеждата в Бога, прогонваща отчаянието и безнадеждността.
Книгата на архимандрит Захариас разкрива смисъла на богословието на стареца Софроний, което е личен жизнен опит. Тя показва, че съдържанието на богословието на о. Софроний отразява действието на Светия Дух и разкрива онези начала, от които израства личността на стареца и неговото богословие. В предисловието си о. Захариас пише, че старецът Софроний е „украсен с много големи дарове на Светия Дух. Най-голямо впечатление прави словото Божие, което той е „уловил” в своята молитва и на практика е носил в своето сърце. Той е бил човек на Словото. Всяко съприкосновение с него е жизнено откровение и съзерцание; и най-обикновеното негово слово изпълва с благодат тези, които се приближават към него. Той се моли дълго и с усърдие за страдащите и още повече се радва, когато неговите думи и молитви по чудесен начин преобразяват техните сърца. Подвизава се, за да облекчи тяхната болка и отдава себе си изцяло, докрай, за да служи на най-голямото и най-важно чудо в преходния ни живот: „единението на човешкото битие с Духа на живия и вечен Бог”.[30]
От изложеното по-горе е невъзможно да си създадем пълна представа за стареца Софроний, за неговото богословие и за начина, по който се отнасял към хората, които прииждали при него от целия свят. Самият той владее четири езика (руски, френски, гръцки и английски), притежава огромен духовен опит и може отлично да разбере инославни и иноверни, атеисти и вярващи, благочестиви и неблагочестиви, млади и стари, миряни и клирици, светски хора и монаси. Но идва време и това духовно слънце трябвало да залезе или, по-точно, да изгрее в Царството Божие, което старецът познава от нееднократните му явявания. Той почива, така както е учил, молил се е и е служил.
Когато усеща приближаването на своя край, той казва: „Аз всичко казах на Бога. Завърших всичко, което трябваше да свърша. Сега ми е време да си тръгна”. Старецът изпраща писмо до Вселенския патр. Вартоломей, в канонично подчинение към когото е неговият манастир, и го моли за неговите молитви, за да се отправи „към желаната светлина на Христовото Възкресение”.[31] Това показва църковния му начин на мислене. Малко преди смъртта си казва: „Не мога да чакам повече”. Предава своите наставления на братята и сестрите в манастира, обръща се към тях с последни поучения и с всички се прощава. Скръства ръце и остава в постелята си да се моли и да се готви за среща с желания Христос.
Когато го гледах в гроба, на последованието за новопреставен, забелязах, че той изглежда точно така, както и по време на молитва и особено по време на св. Литургия, или както когато произнася поучения и разкрива тайната на Царството Божие. И това показва достигнатото от него единство между теорията и практиката, между пустинята и общението, между божествената Литургия и свещеното безмълвие, мълчанието и поведението в обществото, живота и смъртта. Неговите ръце бяха с янтарен цвят и от тях сякаш излизаше светлина, те сякаш благославяха – като на йерей извършващ св. Литургия. Той влезе от ръкотворния храм в неръкотворния, от сътворената Църква – в нетварната. И от там той ни благославя, моли се за нас и ни очаква.
В Америка задават на отец Захариас следния въпрос: „Отче, не бихте ли могъл да ни кажете нещо за последните дни на отец Софроний?”. Отговорът на отец Захариас разкрива последните моменти от земния живот на стареца Софроний, които той бил запечатал за цял живот. Ще ги приведем тук, защото те хвърлят обилна светлина върху много неща:
„Не зная, какво да кажа. Беше ни толкова леко да се срещаме! Аз имах ключ за неговия дом. Можех да отида там по всяко време – и денем, и нощем. Ако трябваше да го попитам нещо, а той спеше, единственото, което трябваше да направя, е да поклатя леко неговия стол и той отваряше очи и казваше: „Какво?” – и за един миг аз получавах слово, което действително изпълваше моето сърце. Беше ни много леко да се срещаме с него, но никога не забравяхме, че той се различаваше от нас, че бешечовек Божи – с цялото си същество той беше потопен в Бога.
Той беше много почтителен: когато беседваше с мен, независимо дали на гръцки или на руски език, никога не се обръщаше на „ти”, но винаги на „вие”. Беше строг с нас, когато забелязваше в нас гордост, защото знаеше, че ако не ни „подчини”, ние сме обречени на духовен провал. Едновременно с това той много ни обичаше и беше много ласкав. Отивахме при него и гоуморявахме, особено аз, защото бях много разговорлив и имах винаги много въпроси. Заедно със сестра Х. го уморявахме най-много от всички. Отец Софроний я наричаше „планина от въпроси”, а друга сестра ми каза: „Ето защо сега тя стана планина от отговори!”. Когато много се уморяваше, за да ни даде да разберем, че се е уморил, произнасяше една прекрасна фраза на руски: „Разрешете ми да Ви благодаря и с чувство на удовлетвореност да се оттегля”.
Отидох да го посетя две седмици преди смъртта му. В това време изграждахме крипта за погребение на монаси и, разбира се, отец Софроний трябваше да бъде там първи. Стените и покривът бяха готови, но под краката ни бе гола земя – нямаше под. Когато ме изпращаше до вратата, той погледна криптата и попита: „Колко време е необходимо, за да я завършите?”. Отговорих: „Предполагам, отче, още две седмици”. Той ми отговори: „Трудно ми е да чакам дори един час: аз всичко казах на Господа! Сега трябва да тръгвам”. Това сигурно е прекрасно – да чувстваш в сърцето си, че си казал всичко на Господа – до края, и че всичко това пребивава във вечността и си готов да си тръгнеш. А аз имам усещането, че никога не съм говорил с Господа.
Приблизително седмица преди смъртта му аз отново го посетих. Той лежеше в кревата, въпреки че по-рано винаги седеше в кресло. Каза ми: „Написахте ли книгата, която Ви помолих да напишете?” (Старецът ме беше помолил да напиша книга, която успях да издам едва миналото лято). Казах му, че съм написал две глави и преразказах съдържанието им. Той ми каза: „Трябва да ги поставите в началото. След което добави: ще Ви кажа четирите основни принципа на моята теория за личността”. Изложи ми накратко своята теория за личното начало, както той го наричаше. По обем, тези четири принципа заемаха около страница от книгата, но те станаха неин крайъгълен камък. И той ми каза, как трябва да продължа, за да напиша книгата. Четири дни преди смъртта си затвори очи и повече не разговаря с нас. Лицето му беше светло и съсредоточено, в никакъв случай не предизвикваше жалост: то имаше изражение като при извършване на св. Литургия. Никой не го посещаваше освен отец Кирил, аз, отец Николай и отец Серафим. Две или три седмици преди да почине, той извика всички – всички братя, един след друг да дойдат и да поседят с него около час в кухнята за последна беседа. Но ние четиримата имахме ключове от вратата му и ходехме да го посещаваме на всеки няколко часа. Влизахме и казвахме: „Благослови, отче”. Той не отваряше очи и не казваше нито дума, но вдигаше ръка и ни благославяше мълчаливо и аз разбрах, че си отива. Лично аз не исках да го задържам. По-рано се молих Бог да продължи неговата старост, както се казва в литургията на св. Василий Велики „Старостта подкрепи”. Но през тези дни видях, че той си отива и започнах да казвам така: „Господи, дарувай на Твоя раб свободен вход в Твоето Царство”. Аз се молих с думите на св. апостол Петър от неговото Второ послание.[32] Постоянно казвах: „Боже, дарувай свободен вход на Твоя раб и упокой душата му с отците му” – и изброявах всички, които са се подвизавали с него на Света гора и които знаех, като започвах със св. Силуан и сетне всички останали.
В последния ден отидох да го посетя в шест сутринта. Беше неделя, аз отслужих ранна св. Литургия, а отец Кирил с другите свещеници трябваше да извърши късна (от практични съображения в неделя в манастира се извършват две литургии). Разбрах, че старецът ще ни остави в този ден. Аз отидох и започнах службата: часовете започваха в седем сутринта и след тях следваше Литургията. По време на Литургията произнесох само молитвата на възношението, защото при нас в манастира те обикновено се четат на глас; покрай останалото, моята постоянна молитва беше: „Господи, дарувай на Твоя раб свободен вход в Твоето Царство”. И тази св. Литургия наистина се отличаваше от всички други. В момента , в който казвах „Светинята е за светите”, в олтара влезе отец Кирил. Ние се погледнахме един друг, и… разбрах, че отец Софроний си е отишъл от този свят. Попитах, кога точно се представи пред Господа и се изясни, че това е станало по времето, когато съм чел св. Евангелие. Приближих се, понеже отец Кирил искаше да говори с мен. Той ми каза: „Причастете се, причастете вярващите, а след това им съобщете вестта за отец Софроний и извършете първото Трисвятое; аз ще направя същото по време на втората св. Литургия”. Така, аз разделих Агнеца и се причастих, причастих също вярващите и завърших св. Литургия (не зная как издържах). След това влязох в олтара и казах на народа: „Възлюбени братя, Христос Бог наш е знамение Божие за всички родове на нашето време, защото в Неговите думи намираме спасение и разрешение на всички наши трудности. Но и светците Божии също са знамение за своето поколение. Такъв старец ни даде Бог в лицето на отец Софроний. В неговите думи намирахме разрешение на нашите трудности. И сега трябва да направим това, което ни учи св. Литургия: да въздадем благодарение и да молим, и да умоляваме. Нека заедно да въздадем благодарение Богу, Който ни даде такъв старец и нека се помолим за упокоение на неговата душа. Благословен Бог наш…” – и започнах Трисвятоето.
Положихме стареца Софроний в храма за четири дни, понеже криптата не беше още готова и гробницата му не беше построена. Ние го оставихме непокрит за четири дни в храма и постоянно четях св. Евангелие така, както е прието за йерей. Четяхме св. Евангелието, Трисвятое и други молитви, провеждахме служби, св. Литургия, а той бе там, сред храма, в продължение на четири дни. (И в храма беше такава прекрасна и благодатна атмосфера – действително, като на Пасха!) Никой не показа признаци на истерия, всички вдъхновено се молеха. Имам приятел – архимандрит, който идваше в манастира всяка година и прекарваше в него няколко седмици, отец Иеротей (Влахос), който бе написал книгата Една нощ в пустинята на Света гора. Сега той е митрополит. Той пристигна веднага, след като разбра, че отец Софроний се е преставил в Господа. Веднага почувства царящата атмосфера и ми каза: „Ако отец Софроний не е светец, то светци въобще няма!”. Случи се, че при нас дойдоха няколко монаси от Света гора, които искаха да посетят стареца Софроний, но не успяха да го заварят между живите. Отец Тихон от манастира Симонопетра беше един от тях.
Гърците, които идваха в Англия за лечение, имаха такъв обичай: първо идваха в манастира, за да им прочете отец Софроний молитва. Има много случаи на изцеление по неговите молитви. Всички са длъжни да разказват за тези неща, които са станали по молитвите на стареца. Тъкмо от тези хора, двама от благодарност построиха в Гърция храм, посветен на св. Силуан Атонски. На втория или третия ден след смъртта на отец Софроний пристигна семейство с тринадесетгодишно момченце. Беше с рак на мозъка и трябваше да му направят операция на следващия ден. Отец Тихон от Симонопетра дойде при мен и каза: „Тези хора са много огорчени, дойдоха, но не завариха стареца Софроний. Няма ли да прочетеш няколко молитви за момчето?”. Отговорих: „Хайде да отидем заедно. Ти ще ми бъдеш четец. Ще прочетем молитвите на друго място, в друг параклис”. Отидохме и прочетохме молитвите за момчето и накрая отец Тихон каза: „Знаеш ли, защо не предложиш на хората да прекарат момчето под саркофага с тялото на отец Софроний? Ще се изцери. Като четем молитви сега, само губим време”. Казах му, че не мога да направя това, защото хората ще кажат, че отец Софроний едва се е упокоил в Господа, а ние вече се опитваме да го канонизираме. „Направи го ти! – му казах. – Ти си светогорски монах, на теб никой нищо няма да ти каже”. Отец Тихон взе момченцето за ръка и му каза да мине под ковчега с тялото на отец Софроний. На следващия ден момченцето беше оперирано, но лекарите не откриха нищо. Затвориха му черепната кутия и казаха: „Невярна диагноза. Това сигурно е било флегмон”. Случи се така, че това момченце беше съпровождано и от лекар от Гърция, който носеше със себе си рентгеновите снимки на детето от изследванията, на които се виждаше рака. Този лекар им каза: „Ние много добре знаем, какво означава тази „невярна диагноза”. На следващата неделя цялото семейство на момченцето, – а те бяха от Солун, – дойде в манастира, за да благодари на гроба на стареца Софроний. Момчето порасна, днес то е на двадесет и една и здравето му е отлично. Когато те дойдоха на следващата неделя, намериха в средата на храма ковчега с тялото на майка Елисавета – най-възрастната монахиня в манастира. Тя беше на сто и една години. Тя почина точно тринадесет дни след стареца Софроний. Семейството каза: „Всеки път, когато идваме тук, намираме в средата на храма някой починал”.
Това са няколко събития от последните дни на отец Софроний. Никога в живота си не съм бил така откровен, както с вас тези дни. Простете за това. Въпреки че нашият възлюбен епископ ме предупреди, че при него има очарователни клирици, които ще ме предразположат към откровеност, не взех никакви предпазни мерки срещу това”.[33]
Животът на стареца Софроний беше чудо Божие и доказателство за Неговото съществуване. А успението на стареца бе славно и достойно за неговия светъл живот. Това се потвърждава и от случилото се чудо.
        
Превод: Венцислав Каравълчев

 Източник: http://predanie.dveri.bg/