неделя, 1 декември 2013 г.

Свети Силуан Атонски за разликата между християнската любов и човешката справедливост



 

За повечето хора е свойствено да имат  юридическо разбиране за справедливостта. Поемането на отговорност за чуждата вина се отхвърля от тях като нещо несправедливо.
Това не се вписва в тяхното юридическо съзнание. Но духът на Христовата любов говори иначе. В духа на тази любов споделянето на отговорността за вината с този, когото обичаме, и дори понасянето й в цялата й мяра, не само че не е чуждо, но е и до край естествено. Освен това, в понасянето на чуждата вина се изявява истинността на любовта и се постига нейното осъзнаване. Ако се ползваме само от услаждащата ни се страна на любовта, тогава къде е мъдростта? Но когато приемаме върху себе си доброволно вината и трудностите на любимия, тогава любовта достига своето пълно съвършенство.
Мнозина или не могат, или не искат да разберат, нито да понесат доброволно последствията от първородния грях на Адам. Те казват:

„Адам и Ева са яли забранения плод, аз какво съм виновен? Аз съм готов да отговарям за моите грехове, но само за своите лични, но в никакъв случай за чуждите“. И човекът не разбира, че с такова движение на сърцето си, той самият повтаря греха на Праотеца, който вече става негов личен грях и падение. Адам се отрекъл от отговорността, като прехвърлил вината върху Ева и Бога, Който бил му дал тази жена, и с това разрушил единството на Човечеството и неговото единение с Бога. Така и ние, всеки път, когато отказваме да носим вина за общото зло, за делата на своите ближни, повтаряме същия грях и с това разрушаваме единството на Човечеството. Господ попитал Адам преди Ева. И да се замислим, ако той не беше се оправдал, но бе взел върху себе си отговорността за техния общ грях, то съдбата на света би била различна, както тя би се променила, ако и ние понесем върху себе си тежестта на вината на ближните.

Всеки човек може да каже много в свое оправдание за всяка своя постъпка , но ако той внимателно погледне в сърцето си, ще види, че зад оправданието се крие лукавство.

Човек се оправдава първо, защото не иска да признае себе си, макар и частично, виновен за злото в света, оправдава се, защото не осъзнава себе си като надарен с богоподобна свобода, а се възприема само като явление, като вещ от този свят и с това става зависим от него. В подобно мислене има нещо много робско и затова оправдаването е робско дело, а не богосиновно.

Ние не сме виждали в блажения Старец склонност към самооправдаване. Но е странно, че подобен род действия, т.е. приемането на вината върху себе си и търсенето на прошка, се представя от мнозина като нещо робско. Колко голяма е разликата в мисленето между синовете на Христовия Дух и недуховните хора.

На недуховния му се струва невероятно, че целият човешки свят може да бъде възприет като едно цялостно битие, което се включва в личното битие на всеки човек, без да се изключват другите хора. Цялата съвкупност на общочовешкото битие, според смисъла на втората заповед: „Възлюби ближния като себе си“, може и трябва да се включи в собственото лично битие.

Тогава всяко зло, което става в света, ще бъде възприемано не като нещо странично, но и като нещо собствено.

Ако всяка човешка личност-ипостас, създадена по образа на абсолютните Божествени Ипостаси, е способна да вмести напълно в себе си цялото човешко битие, както всяка Божествена Ипостас се явява носител на цялата пълнота на Божието битие, като такъв е и дълбокият смисъл на втората заповед, то и всеки започва борбата със злото, космическото зло, първо от самия себе си.

Самият Старец винаги е говорел само за Божията любов и никога за справедливостта, но ние нарочно започвахме да го питаме по този въпрос. Той приблизително казваше така:

„Не бива да се казва за Бог, че е несправедлив, т.е. че в Него има несправедливост, но не бива да се казва и че Той е справедлив в онзи смисъл, с който ние разбираме справедливостта. Свети Исаак Сириец казва: „не дръзвай да наричаш Бога справедлив, понеже каква е тази справедливост – ние сме съгрешили, а Той предаде Единородния Си Син на кръст?“. А към това, което казва св. Исаак може да се добави: ние съгрешихме, а Бог е поставил светите ангели на служба за нашето спасение. Но ангелите, понеже са изпълнени с любов, сами желаят да ни служат и в това служение приемат скърби върху себе си. Ето, и неразумните животни и цялото останало творение, Господ ги предаде на закона за тлението, защото не им прилягаше да останат свободни от този закон, когато човекът, заради когото цялото творение е създадено, поради собствения си грях стана роб на тлението. Тъй че някои доброволно, а някои и не доброволно, но „всички твари стенат и се мъчат до сега“, според думите на Апостола (Рим. 8:20-22), като състрадават на човека. И това не е според закона на справедливостта, но според закона на любовта“.

Христовата любов като Божия сила, като дар на Светия Дух, Единият, Който действа във всички хора, онтологично съединява всички в една цялост. Този, който обича, възприема живота на любимия. Този, който обича Бога се включва в живота на Божеството; този, който обича брата си, включва в своето ипостасно битие живота на брата си; този, който обича целия свят, обгръща с духа си целия свят.

Тази велика молитва за света, с която се молеше великият блажен Старец Силуан, води именно до такова възприемане, по-добре казано, към осъзнаване на онтологическото единство на собственото лично битие с общочовешкото битие. Можем да се изразим и с езика на съвременните философи, че ако нашето чувствено възприятие за някаква вещ (обект) не е само субективен психически акт, отделен от обективното битие на самата вещ, но е самата тази вещ, която със своето реално действие влиза в нашето съзнание, с което се установява единство в битието, то колко повече трябва да говорим за единство на битието там, където действа единната, всичко пронизваща Божествена благодат на Светия Дух – Творецът на всичко.

Из "Старец Силуан Атонски", превод от руски: Мартин Димитров 

 Източник:  http://www.sveticarboris.net

понеделник, 10 юни 2013 г.

В последните времена спасението ще бъде съпроводено с големи скърби


 

 

Из словата  на архимандрит Софроний Сахаров записани от различни атонски монаси. 

 

 „ Аз не съм грък и не съм руснак, аз съм светогорец.”

„ Шейсет години нося расо, но когато видя православен християнин или някакъв друг човек, скланям главата си ниско пред него”. / С това старецът искаше да каже, че чувства себе си недостоен/

 „ Богословието – това е съдържанието на нашите молитви”

„ Отците от 4в. са ни оставили някои пророчества, според които в последните времена спасението ще бъде съпроводено с големи скърби.”
  
„ Трябва да имаме решимост да преодоляваме изкушения сравними със скърбите на първите християни. Всички свидетели на Христовото Възкресение са били мъчени. Ние трябва да сме готови да претърпим всякакви трудности.”

 „ Огромно зло на човечеството днес нанася психологията, защото тази наука не взема под внимание Божественото откровение, съгласно което човекът е създаден по „образ и подобие Божие””

„Всички ние във всеки момент от нашия живот имаме безусловна необходимост от Божествената благодат, която се дава на човека чрез болка и усилие. Когато се молим сутрин, вечер, всяка минута – тогава имаме право да кажем: „Господи, не ме оставяй, помогни ми!”

 „Необходимо е да се чете Евангелието – тази с нищо несравнима книга. Тогава нашият живот ще се съзижда на основите на Словото Божие. И ние ще започнем да мислим и да вземаме решения в духа на Божествените заповеди. Колко прекрасно е, когато човек мисли така както Твореца на този свят.”


 „Когато ние започваме да водим християнски живот, целият труд, целият наш подвиг е насочен натам, че с любов да възприемаме даже нашите врагове. В това се заключава и мъченическото свидетелство на християнина.”

 „ Земният живот за нас е ежеминутен Съд Божий. Ако следваме  Христовите Заповеди – при нас идва благодатта на Светия Дух, но когато ги престъпваме /макар и малко/  - Бог ни оставя и ние усещаме тази оставеност, за която външните даже не знаят. Те не знаят какво е това богооставеност.”

  „Човешката душа – това е образ на Бога. Тя намира покой само когато достигне съвършенство.”

 „ Ние не мислим, как да променим света със своите сили. Ние се стремим да получим сила от Бога, така че във всички случаи да действаме с любов.”

 „Когато при нас идва благодатта Божия, ние тук  вече живеем в измерението на вечността”.

  „ Най-главното в духовния живот  - да се стремим да получим благодатта на Светия Дух. Тя ще измени нашия живот/преди всичко вътрешно, а не външно/. Ние ще живеем в същата къща, в същата обстановка и със същите хора, но животът ни ще бъде вече друг.  Но това е възможно само при определени условия: ако намираме време да се молим пламенно със сълзи на очи. От сутринта да молим за Божията благословия, така че молитвеното настроение да определи целият ни ден.”

 Този, който се отказва от кръста си, не може да бъде достоен за Господа и да стане Негов ученик. Дълбочината на Божествената Същност се открива на християнина тогава, когато той е разпънат за своя Спасител. Кръстът – това е основа на истинското богословие.”

 „Великата трагедия на християните – невъзможността да се намери духовник. Виновни за това също са и самите миряни, неготови да се вслушват в словата на своите духовни наставници”.

 „Животът без Христос е  безвкусен, тъжен и безпросветен.”

 Източник

 agionoros.ru

На руски се публикува за пръв път. Използвани са материали от книгата. Από την ασκητική καί αγιορείτικη παράδοση. Αγιό Όρος, 2011.

 Превод от руски – Борис Попов.

 

сряда, 15 май 2013 г.

Митрополит Йеротей Влахос за старец Софроний (Сахаров)

Откъс от книгата на митрополит Йеротей Влахос „Видях човек в Христа”/"Зная един човек в Христа"/, посветена на живота и учението на старец Софроний (Сахаров)

 
Запознах се с приснопаметния старец Софроний Сахаров в Англия през 1976 г. Както всички вие знаете, всяко лято посещавах в манастира „Св. Йоан Предтеча”, Есекс, Англия, където приснопаметният старец се подвизаваше и се опитвах да бъда въведен от него в дълбините на духовния живот, в дълбините на църковния живот. Естествено не постигнах много неща и това не се дължи на стареца, а на моето състояние. Старец Софроний действително имаше огромен устрем към Бога, той постоянно имаше божествено вдъхновение. В тази атмосфера той съчини една молитва, която указа на тези, които бяха свързани с него, да я четат всяка сутрин след ставане от сън. Дори казваше, че когато човек всяка сутрин чете тази молитва, тогава много скоро ще види целия си живот да се променя.  Но преди да продължа с анализа на тази молитва, като въведение бих искал да кажа няколко думи за тази велик светоотечески образ от наши дни.
 Приснопаметният старец Софроний написа няколко книги, които са широко разпространени и ги четат много хора по целия свят. Книгата, която е посветена на преп. Силуан, е класическа, и за нея един голям богослов от наши дни казва: „ такви книги се пишат веднъж на сто години”. Това е книга, която описва интензивен духовен живот, книга, която е основата на православния църковен живот, книга, която, бихме казали, е  съкратен израз на нашето нептично исихастко предание, обощение на „Добротолюбието”. Друга книга, която излезе малко преди старец Софроний да почине, е изклюителната книга със заглавие „Ще видим Бога както си е”, която човек навярно се затруднява да разбере в нейната дълбочина, ако няма православни предпоставки.  В тази книга старец Софроний излага цялото богословие за виждането на Бога „в нетварната светлина”, както и предпоставките, чрез които човек може да  стигне до тази висота на духовния живот.  Като чете неговите текстове, човек може да установи, че старец Софроний е богослов на нетварната светлина, както и  богословът на ипостаста, защото постоянно говори за ипостаста на Бога и ипостаста на човека.  Значимото е, че тази книга е негова духовна автобиография.
Освен  тези две книги, той  написа и други  книга:  „За молитвата”, „Аскеза и богосъзерцание”, „Неговият живот (е) моят живот”. Онова, което старецът беше свикнал да казва често, е нещо, което представлява основа на духовния живот: „Той казваше: „ за да бъде някой християнин, той трябва да е творец”. Той оприличаваше християнина с твореца. Известно е, че творците (поети, писатели, художници) имат вдъхновение, имат любов към това, което правят, техният ум е пълен с идеи, картини и звуци. Следователно, ден и нощ, когато искат да създадат нещо, те го мислят, цялото им същество се изпълва от обекта, който ги занимава. Впоследствие творците имат голям копнеж да изразят това, което са заченали, и силна болка да го формулират по автентичен начин и по някакъв начин  чрез същество си раждат своите творби. Когато се опитват да го опишат, отново чувстват болка, защото разбират, че не са осъществили първоначалната си цел, не са могли да формулират и изразят целия океан на чувствата и копнежа, който са имали в себе си.
Такъв трябва да бъде и така трябва да живее християнинът. Да бъдеш християнин означава да бъдеш творец, да имаш в себе си копнеж, да имаш, както казваше светият старец, смъртоносна жажда, смъртоносен устрем към Бога и да не се примиряваш с компромисите. Защото, след като човекът е (създаден) по образ и подобие Божие, той има в себе си так нар. ентелехия, ипостасното начало, и по този начин върви към телоса(края), той иска да се уподоби на Бога, иска това, което Бог е по същност,  той да стане по причастие. Той има този устрем и смъртоносна жажда.  Едно от основните учения на старец Софроний, както обяснява близкият негов ученик и добър негов послушник архим. Захарияс (Захару), е, че от психологическото равнище, в  което за съжаление човекът се ограничава, той трябва да се издигне на онтологично равнище, което нарича духовно равнище.  Когато Адам  бил сътворен от Бога, той се намирал в състояние на боговидение, имал просветление на ума, както казва и св. Йоан Дамаскин, имал непрестанна вътрешна молитва, която била степен на боговидението. Той не бил стигнал целта, за която бил сътворен, но във всеки случай приел началото, за да стигне до съвършеното и неизменно обожение.  Но след престъплението на Адам и Ева човекът от онтологично-духовно равнище изпаднал в психологическо равнище, в равнището на сетивата и постоянно се занимава със сетивата, със света на сетивните неща и чувствата и с психологическите въпроси. Това означава, че  човек се интересува от това какво казват другите за него и се бори да задоволи човешкото мнение и по този начин се мъчи и бори постоянно с хората. Затова старец Софроний казваше, че сега чрез Божията благодат човекът трябва да се издигне от психологическо на онтологично-духовното равнище.  Това се постига чрез покаянието и особено чрез истинското покаяние.  В крайна сметка, трябва да разберем, че грехът не е просто отричане на Бога, не е просто непослушание спрямо Божията воля, а прекъсване на нашите отношения с Бога и  заболяване на всички сили на душата и тялото.
Падението и грехът се състоят в противоестественото действие на силите на душата с последици върху тялото. Затова човек трябва да се завърне в естественото и свръхестественото движение и действие на силите на душата.  Чрез покаянието, което е действие на Бога и съдействие на човека, се постига  обратното спрямо греха движение и път, което и издигането на човека от психологическото равнище, равнището на сетивата, на онтологично-духовно равнище. Това възхождане се постига по два начина според учението на старец Софроний, както го анализира архим. Захарияс. Първият начин е аскетическият. Става въпрос за усилието на човека да пази Божията воля и да се подвизава в своя живот. Това, бихме казали, е път, който се вдъхновява повече от так нар. психологически фактор.  С други думи, човекът се подвизава да подчини своя „дух” на Божия съд и да пази Божиите заповеди.  Той има пред себе си някаква перспектива и казва „Бог какво иска да правя в моя живот?” и се подвизава да върши това. Това изразява аскетическия начин на живот. Това е подвигът и  усилието човек да пази Божията воля в своя живот.
Вторият начин е харизматичният. С други думи, Светият Дух действа в човека и тогава човекът в Светия Дух вижда своя вътрешен безпорядък, вижда страстите, които съществуват в него. Както рентгеновите лъчи пронизват тялото на човека,  откриват вътрешното състояние на тялото и скритата от погледите на човеците болест, така и много повече благодатта на светия троичен Бог идва в съществото на човека и тогава се откривата неговата оскъдност и духовна нищета и той започва да се покайва. В това състояние човекът осъзнава греха, който е извършил, и бива обзет от неудържимо покаяние, от неугасима омраза към греха и от устрем към завръщане в Бога и общение с Него. Това конституира так нар. харизматичен начин на живот. Тоест човек чувства в себе си действието на Светия Дух и това създава в него духовно вдъхновение, духовна наслада, любов към Бога, копнеж за среща с Него. Ако това става в човешките неща, много повече става в духовните неща.  Когато степента на голямата любов към Бога се намалява, тогава човекът чувства своето греховно състояние и започва отново да се покайва. Затова, както казваше приснопаметнтият старец, от психологическото равнище трябва постоянно да се подвизаваме да се изкачим на онтологичното и духовно равнище.
Той самият, както го познавах, беше човек с много дълбоко покаяние, с много дълбоко самоукоряване, имаше дълбоко усещане за себе си, дори тогава, когато стигаше до боговидение и виждаше Бога като Светлина. Защото, както казва авва Доротей, този, който стига до духовното състояние да вижда Бога като Светлина, той, по думите на пр. Исая, чувства, че е окаян и вижда, че е прах и пепел, -по думите на Авраам. Този харизматичен начин на живот живя и старец Софроний. Затова в края на живота си няколко часа преди душата му да остави тялото, той каза чудесно слово, т.е.  достатъчно е човек да живее в този живот, за да каже дори само едно слово: „Всичко казах на Бога. Свръших това, което имах да върша. Сега трябва да отмина”. Той имаше такъв копнеж в себе си, но и такова усещане, че неговото покаяние е стигнало до върха на харизматичното състояние, че можеше да премине в другия живот, за да срещне Бога и да настъпи тази среща с рая и вечния живот.
Но и в края на живота си, малко преди да почине, направи  нещо друго. Той изпрати писмо на Вселенския патрирах Вартоломей, с което го известяваше, че отпътува към небето, като  му благодареше, но и изразяваше своята признателност за това, което той беше направил за него и неговото братство. В края на писмото той искаше благословението на патриарха – защото неговият манастир принадлежи към Вселенската Патриаршия – за да отпътува „към жадуваната Светлина на Христовото Възкресение”. Един свят човек, който живя в пустинята на Света Гора с много дълбоко покаяние, който имаше голям опит в молитвата, в края на живота си почувства нуждата да поиска благословението на своя епископ, на Вселенския патриарх, за да стигне и да се наслади  на жадуваната светлина на Възкресението.
Старец Софроний живееше един харизматичен живот, той беше вдъхновен човек и това го усещаше този, който го доближаваше.  От друга страна, това се вижда и в неговите съчинения; но най-вече, когато някой го доближаваше, виждаше духовното състояние, което той живееше. Той много пъти говореше за вдъхновението.  Казах преди, че по неговните думи, за да бъде човек християнин, той трябва да е творец. Той не може да бъде християнин, ако не е творец, ако няма порива и копнежа за Бога. Веднъж той каза на учениците си: „Не можем да живеем по християнски без вдъхновение. Ако някой творец, някой истински творец живее ден и нощ с картините на своето изкуство, тогава ние, християните, сме длъжни да бъдем още по-внимателни, длъжни сме да надскочим усилията на твореца, за да живеем съгласно духа на Евангелието”. Спомням си, че  много пъти, когато отивахме и му казвахме нашите проблеми и той ни гледаше да сме духовно унили и  притеснени - знак, че нямахме молитва, той  ни казваше „Загуби вдъхновението си”. Защо? Защото знаеше, че „най-важното в живота сега е Бог да вдъхнови вашата борба за спасение. Когато се дава вдъхновението от Бога, целият живот се изпълва със светлина и радост. Тогава не забелязваме подробностите от живота”. Но и не се разочароваме от подробностите. Този, който има любов, не изследва подробностите от живота си. Един влюбен например не се занимава с подробности, не го интересуват заплахите на баща му – тоест, ако се ожени за нея, ще го лиши от наследство – не го интересува имуществото, след като той се вдъхновява от тази любов.
Ако това става в човешките неща, много повече важи в свръхчовешките.  Когато имаме вдъхновение, не забелязваме различни подробности в живота ни. На друго място старецът казва „за да не загубите благословението, което Бог ви е дал, се подвизавайте да попивате всяка мисъл, която ви вдъхновява, и да пропъждате всеки помисъл, който ви убива”. Едно много малко предложение, което показва същността на духовния живот. Тоест, ако Бог изпрати някоя добра мисъл, която ни изпълва с радост, именно там трябва да настояваме да я попиваме, да я превърнем в храна, кръв и живот, а ако идва някоя мисъл, която ни убива и унищожава, хвърля ни в отчаяние, в безнадеждност, трябва много бързо да я пропъждаме. Така човек може постоянно да бъде вдъхновен и да има Божието вдъхновение. . .

Откъс от книгата на митрополит Йеротей Влахос „Видях човек в Христа”, посветена на живота и учение на старец Софроний Сахаров


     Превод от новогръцки - Константин Константинов

 Източник -  http://www.zoiforos.gr/ar8rografia/episkopoi/nafpaktou-iero8eos/item/628-gerontas-sofronios

събота, 13 април 2013 г.

Животът и учението на архим. Софроний Сахаров /видео/

 С благословението на Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Неофит/ сега и патриарх Български/ на 31 октомври в Русе гостува Негово Високопреподобие архимандрит д-р Захариас /Захару/ от Патриаршеския ставропигиален манастир на Константинополската патриаршия "Св. Иоан Кръстител" в Есекс, Англия. Гостът изнесе беседа пред препълнена зала в Русенския театър. Той беше очакван с огромен интерес, тъй като е известен като духовно чадо на стареца Софроний Сахаров.                                  


    

сряда, 10 април 2013 г.

Старец Ефрем /игумен на Ватопед/ говори за старец Софроний Сахаров





Предговор на игумена на Великия Ватопедски манастир Ефрем към  „Материали на междуправославната научна конференция „Старец Софроний, богословът на нетварната светлина” изд. на Ватопедския манастир, Атон 2008г.

     Старецът Софроний е еталон за нашето време. Възпитан в православната аскетическа традиция, запознат с нея в най-чистия й вид,  който е светогорския, той притежаваше начин на мислене и послушнически, исихастки и евхаристиен опит, направил от него не просто един от богословите на подвижничеството, но наистина велик богослов. Той развиваше своето богословие, не по академичен и интелектуален принцип, а опирайки се на опита,  основавайки се на живота в Христос и твърдия отечески фундамент.
       Блаженият старец смяташе послушанието за основа на монашеството и не можеше да си представи монашеството без него. Подчертаваше, че от послушанието се ражда чистотата на ума, а в чистия ум принася плод  подвига на безмълвието. Молитвеното пребиваване на ума в сърцето се потвърждава от присъствието на благодатта. Непрестанното и осезаемо присъствие на Благодатта в сърцето на човека води към просветление на разума  и особено към вхождение и проникване  на човешкия дух в извършващото се на Божествената Литургия. Само при тези условия на евхаристийни съединения тварното се разрушава от Нетварното. Старецът преживяваше опитно Божествената Литургия, която извършваше като истински мистагог.
       Съзарцанието на Бога, съзерцанието на нетварната светлина като онтологически факт, а не като психологическо преживяване, беше следствие на последователния му опитен послушнически, исихастки и евхаристиен живот. Така старецът стана богослов и проповедник на нетварната светлина. Това, обаче не го отдалечи от хората, а на против, проближи го до всеки, той стана вселенски и всемирен. По този начин той притежаваше действителна човечност и истинско общение.  А истинското общение е същността на исихазма, на освещението. Старецът беше „истинският пастир” , истински отец, в неговата близост намираха успокоение  изключително много хора. Изумително е разбира се, че хора от различни социални слоеве, свещени степени, с разнообразни  интереси и такива с различни характери чувстваха стареца изключително близък. Той имаше смирение, любов и разсъдителност, така че да може  да стане едно цяло със събеседника си – много рядко явление в пастирската практика.
      Мислим,  обаче че това, което отличаваше старец Софроний от другите съвременни блажени старци, такива например, като стерец Порфирий Кавсокаливит, старец Яков Цаликис, старец Паисий, това не е опитът, различните му харизми и чудесата му – и другите ги имаха, а богословието му. Светски образован, надарен с особена прозорливост и мъдрост, а също притежаващ дух, утвърден във високия опит за Бога, познавач на ученията на своите съвременници /Булгаков, Бердяев/ и предшественици / Хомяков, Соловьов/, които са положили основите на религиозна философия, която оказва влияние не само на руските емигранти на Запад, но може да даде авторитетни отговори на въпроси стоящи пред съвременната богословска и философска мисъл. Далеко от всякаква безплодна философска и религиозна просопология той динамично и екзистенциално изявява цялостността на личността.  Христос, това е Абсолюта, първоначалната личност, а човекът като Негов образ, може да стане истинна вечна личност. Когато човек открие за себе си и почувства единосъщието на човешкия род, тогава се реализира и тази  ипостасна връзка между човека и Бога.
  
     Смятаме, че провеждането на международна научна конференция за старец Софроний беше наш дълг, както сега става дълг да се издадат материалите от конференцията, защото блажения старецът   е голяма фигура на нашата Църква, а и защото по негово признание и той е бил ватопедски монах / известно време е живял в скита св. Андрей Първозвани./
      Горещо благодарим на игумена на манастира Иоан Предтеча в Есекс стрец Кирил и братята от обителта за тясното сътрудничество, на докладчиците за участието в конференцията и  на председателя на научната комисия, заслужилият професор на богословския факултет на Солунския университет Георгиос Мандзаридис за ценния принос към организирането на конференцията и издаването на материалите. 

 Източик ΠΕΜΠΤΟΥΣΙΑ

 Превод - Борис Попов 

четвъртък, 28 март 2013 г.

Нашата молитва ще застане с нас в деня на Възкресението - схиигумен Серафим /Барадел/

                              
         Автор: Схиигумен Серафим (Барадел), превод от руски Венцислав Каравълчев


 Молитвеният принос, молитвеното творчество на о. Софроний е огромно. Много от молитвите са просто набързо нахвърляни чернови, които старецът никога не е имал време да редактира. „Всичко, което съм писал, винаги съм писал къде във влака, къде на ръба на масата, в полунощ, полуболен. Никога не съм имал подходящи условия за такава работа”. За сметка на това, както сам отбелязва архим. Софроний, у него е имало такова вдъхновение, че молитвите сами се изливали на хартията
Целият живот на стареца Софроний е един непрестанен стремеж към Светлината на Божието Лице, към „Този, Който е” (1 Йоан 2:13). Подобно на Моисей, десетилетия той отправя молитви изпълнени със сълзи към Бога: „Открий ми Лицето Си!” Неутолимата жажда да проникне в тайните на Божественото Битие не намалява дори до последното му издихание. Животът на стареца е едно изпълнено с молитва, болезнено търсене на път към Твореца, за да Му зададе въпроса: „Защо си Ме създал?” Отражение на живото предстоене пред Вечния и Жив Бог се явява огромното молитвено творчество на стареца Софроний. За съжаление, тези молитви могат да дадат само ограничена представа за дълбокия молитвен живот, течащ в него. Молитвата на стареца е всеобемаща. Повод за нея е всичко окръжаващо подвижника, тя e за всичко. Всяко движение, всяко действие започва и завършва с онова неописуемо чувство за Божественото присъствие. Това съзнание за Божественото присъствие освещава всичко.

Около стареца съществува  напрегната атмосфера на непорочна святост, изразена прекрасно в думите на св. Серафим Саровский : „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Дали рисува икони, дали беседва или просто се разхожда – „той извършва светинята със страх Божи”. За него не  съществуват малки и нищо не значещи неща, той възприема всеки и всичко през призмата на молитвата, през присносъщата Светлина на спасението Христово. Когато се беседва със стареца, често възниква онова тайнствено усещане, че вслушвайки се в думите ти, той същевременно предстои пред Бога и слуша сърцето си, какво ще му открие в него Светия Дух.
Старецът Софроний казва: „Великия Бог трябва да молим за великото”. И наистина, молитвата му поразява с онова свободно дръзновено обръщение към Спасителя, което никога не е дръзко. Интимното чувство и стремеж за общение с Бога чрез молитвата са му присъщи още от младини. Сам старецът разказва, как като малко дете е могъл с часове да се моли на колене в своето детско креватче. През целия си живот, съзнавайки себе си в мрака на непонятността  на пътищата Господни, потресен от зрелището на човешките трагедии, подобно на Яков и Йов, той се бори чрез молитвата да добие истинско богопознание и разбиране за крайния смисъл на Битието, призовавайки:
„Светият Дух да дойде и да се всели в нас, да напои жадуващите с тайнствените струи на познанието за Него и да изведе от тъмницата на греховете душите ни”. Подобно на древните пророци, той общува лице в Лице с Бога, без да престава до дълбока старост да се съкрушава от съзнанието за собственото си нищожество и безпомощност. До последното си издихание той пристъпва към Бога с огромно благоговение, страхувайки се да не би и с най-малкия порив на сърцето си да оскърби Светия Дух. Изходно начало на молитвата му винаги е видението за Христос „такъв, какъвто Е”, какъвто ни се открива в делата на спасението, раждащо болезнено чувство на съзнаване на собственото си отчуждение от такъв Свят Бог и смъртоносен унес от това ,че „се намираш в прегръдката на греховната смърт и истинския живот не ти е даден”. Именно това благодатно отчаяние, което се простира зад границите на всяко отчаяние, ражда молитвения вик на сърцето, който старецът десетилетия носи в себе си, викайки към „Всемогъщия за спасение” от тази смърт и „Бог благоволи да го чуе”. Старецът позна и ни откри, че пътят към истинното Битие лежи в молитвата, в молитва подобна на Гетсиманската, в която жертвата на любовта се принася без остатък. Само тогава човекът в Христа и чрез Христа може да каже: „Сега и аз съм”.
В този преход от смъртта и тлението на страстите към живота, изцяло осветен от заповедите Христови, е устремена и цялата молитва на о. Софроний, с нейната неимоверна напрегнатост. Старецът непрекъснато повтаря, че „в молитвата всичко се изцелява, всичко се поправя, всичко се очиства и обновява”, ето защо за него не съществува безнадеждна ситуация. Единственият и верен път към разрешаването и преодоляването на всички проблеми, той счита такава „безумна”, отчаяна молитва, изхождаща от дълбините на нашето бедствие. Във всички случаи старецът поощрява вътрешния вик към Бога на кървящото от болка сърце:
Господи, Боже, Спасителю мой,
благосклонно приклони ухото Си
към молитвата ми: Ти виждаш, как греховната
смърт цял ме поглъща; Моля Те,
изцери сърцето ми, изцери умът ми,
изцери душата ми, изцери цялото ми битие
с Твоето благоволение, заради молитвите
на моя духовен отец. Амин
В опита на стареца молитвата е живо общение с Живия Бог и като такава, тя приема безбройно разнообразие на формата, съответстващо на различните състояния на молещия се. О. Софроний съветва: „Винаги започвайте молитвата си, разказвайки на Бога за своето положение”. Като дълбок личен и интимен акт, молитвата не подлежи на никакви външни закони и ограничения, тя трябва да бъде вътрешно-битийна необходимост и да се извършва в духовна свобода. Затова и уставната (готовата, общоприета) молитва, в очите на стареца има само предварително, подготвително педагогическо значение. Такава молитва е несъмнено ценна в началото, за да може молещият се да бъде проникнат от правилния молитвен дух на Православната църква, но тя далеч не е достатъчна, да доведе човека до състоянието на „мъж съвършен, в пълнота на Христовата възраст”,  и за да стане Бог „всичко във всички”. „Молитвата – това е вътрешен акт на нашия дух. Този акт може да се изрази в най-разнообразна форма. Нерядко, и даже много често, се изразява в мълчание пред Бога. Мълчим, защото Бог знае цялата дълбина на нашите мисли, поривите на сърцето ни, а да изкажем всичко това с думи ние не винаги сме способни. Да предстоиш пред Бога – това съвсем не означава да стоиш пред иконите, но да Го чувстваш в дълбочината на съзнанието си, как Той те изпълва целия. Да Го живееш, като истинска Първа Реалност, след която следва светът в низходящ порядък със своята тварна реалност. И за това е удобна всяка позиция на нашето тяло: може да си легнал, седнал, коленичил..." Точно поради това съзнание за молитвата старецът никога не давал молитвени правила. Той до край се доверявал на всеки човек, виждайки в него най-съвършените му, най-висши потенциални възможности и искал чрез тази свобода да доведе всеки до осъзнаване на личната си отговорност пред Бога.
„За да намериш верния път, най-добре се обърни към Бога в молитва”.
„Господи, Ти сам ме научи на всичко. Дай ми радостта да позная Твоята воля и Твоите пътища. Научи ме истински да Те обикна, със цялото си същество, както Си ни заповядал. Устрой живота ми така, както Сам Ти в Твоя предвечен съвет си промислил за мен...да, даже за мен, защото Ти никого не си забравил и никого не си създал за погибел. Аз безумно прахосах дадените ми от Тебе сили, но сега, при свършека на моя живот, Ти Сам всичко изправи, и Сам на всичко ме научи, но така, че действително да бъде Твоята воля в моя живот, без значение дали го съзнавам или не. Не допускай да се отклоня по чужди пътища, които водят към погибел, но преди да заспя вечния си сън, дай ми на мен недостойния да видя Твоята Светлина, о, Светлина на света”.

И така, със свои слова се моли за същото. Ще мине време и силата на тези слова ще проникнат до сърцевината на съществото ти и тогава ще потече живот от само себе си, именно така, както иска Бог, а с външни размишления нищо няма да решиш.

За Стареца молитвата е вселенски и всеобемащ акт – във времето и в пространството, достигаща своята кулминация в извършването на Светата Евхаристия, заради която всичко се извършва и която се явява средоточие на всеки ден и източник на живителна сила за него.
„Литургическата молитва, заедно с честото причащаване, е пълнота. Но за всичко това е необходимо Литургията да се живее и разбира. Тогава се открива, че Литургията всеобема целия наш живот; в нея са заключени всички планове на нашето битие в неговата обърнатост към Бога. Литургията само, ако се живее с цялото наше същество, ни дава да я изживеем като реален Божествен Акт, вместяващ в себе си не само този видим свят, но и излизащ безмерно зад неговите предели”.
Като литургично свещенодействие молитвата на стареца е всецяло обърната към Христос – Спасителя, и чрез Него към Отца и Светия Дух. Неговата молитва непрекъснато е вдъхновявана от видението на великото дело на спасението на света в Христа, обхваща цялото битие и Божественото и човешкото – в акта на жертвената христоуподобена любов. Тази негова молитва се характеризира и свидетелства за това, че е неразривно свързана с боговидението и с дълбокото и ясно догматическо съзнание на отец Софроний. Именно такава молитва е истинското богословие, според любимия израз на стареца, като „състояние на нашия дух, непосредствено съзерцаващ небесната действителност и съдържанието на молитвата ни”, в която се открива тайния път към спасението. Най-яркият и дивен пример за това, той вижда в Евангелието от  Йоана. Това е и причината той безмерно да обича молитвите на Петдесетница, Богородичните догматици, но особено Анафората на Литургията на св. Василий Велики, на която той често се позовава като на най-съвършения образец за състоянието, когато съзерцанието се добива молитвена форма и което постоянно е подхранвало неговата собствена молитва.
В молитвата, принасяна в подобаващ дух, той вижда акт на вечна ценност и затова и така дълбоко преживява всяко молитвено действие - като ново, неповторимо събитие. Ние можем и да забравим, че сме се молили и за какво сме се молили, но енергията на нашата молитва пребивава в Бога и ще застане с нас в деня на Възкресението.
Отец Софроний казва, че „молитвата действа бавно и благородно”. Нейното действие може да се прояви моментално, но може да се прояви и пет, десет, двайсет  и повече години, след като човек се е помолил, защото нито един молитвен стон не остава без последица пред Бога. Така например, старецът вижда  голямото всеправославно почитание на преп. Серафим Саравски като плод на неговия покаен подвиг на камъка, който и до днес тайно действа в света. Но преди всичко, той указва на непрестанното действие на Гетсиманската молитва на нашия Господ Иисус Христос, на Неговото живо и животворящо присъствие в битието на света от момента на своето принасяне; и на това, как  Светлината на Божествената Любов се е превърнала в съдържание на славословието на небесните сили и неотменимо и спасително достояние на всички синове Адамови.

                                                   ***
Из предговора към сборника с молитви "Молитвено приношение" на архим. Софроний


 Източник - Двери на православието

понеделник, 25 март 2013 г.

За благодатта и породеното от нея догматическо съзнание - архимандрит Софроний Сахаров


В писанията на Блажения Старец  /става дума за духовния старец на архимандрит Софроний - св. Силуан Атонски - бележка на блогъра/ постоянно се повтаря думата благодат. За да схванем по-добре какво трябва да разбираме под тази дума, ще си позволим да се спрем на това как разбира благодатта православният монах.
В руската дума Благодат е изразена отчасти богословската идея за нея, разбирането на нейната природа, а именно: благ дар на Бога, или дар на Божията благодат; нетварна надсветовна сила (енергия) на Божеството.

Човекът е създаден по образ на Бога-Творец. В съществото на тварния човек няма нищо несъздадено. Този тварен образ на Бога не може да бъде причастен на Божествената същност, но той притежава способността да влезе в общение с несъздаденото Божество чрез причастие на Неговата благодат. И макар човекът да не е причастен на Божествената същност, чрез благодатта обаче той се съобщава с Божествения живот.
Благодатта като несъздадена енергия на Бога, според православното разбиране, е "Божество". Когато Божеството благоволи да се съедини с човешкото същество, тогава човекът вижда, усеща в себе си действието на Божествената сила, която го преобразява, прави го богоподобен вече не само потенциално, "по образ", но и актуално, "по подобие" на битието. Благодатта-Божество освещава човека, обожествява го, тоест сътворява го в бог.

Заповедта на Христос не е, както ние вече сме казали, етична норма, но тя сама в себе си е вечен божествен живот. Естественият човек няма този живот в своето тварно същество, и затова изпълнява волята Божия, тоест да живее според заповедта Божия човекът със своята сила не може; но нему е свойствено да се стреми към Бога, към блажения вечен живот. Стремежите на естествения човек щяха да си останат само стремежи без възможност за реално осъществяване, ако я нямаше насреща Божествената сила — благодат, която сама в себе си е тъкмо търсеното, тоест вечният божествен живот.

В своя опит аскетът-християнин се убеждава, че благодатта, според действието й, може да има единствено божествен произход. Чрез опита си той се убеждава, че в самото естество на човека я няма тази сила. В опита си по-нататък той се уверява, че не само човекът търси Бога, но и Сам Бог търси човека и дори в несравнимо по-голяма степен. Бог постоянно търси човека, и щом човек проявява стремежа си към доброто и неговото осъществяване, то благодатта вече предварва. Обаче действията или въздействията на благодатта в никаква степен не подлежат на произвола на човека. Благодатта идва и си отива по волята на непринуждавания, абсолютно свободен Бог. Каквото и да прави сам човекът, ако Бог не благоволи, той ще пребивава извън истинския живот, извън божествената светлина, в «непрогледен мрак».

Като познае това в своя опит, православният монах влага целия смисъл на живота си в добиването на благодатта на Светия Дух.

Въпросът за придобиването на благодат е бил централен и в живота на стареца Силуан; това се е изразявало в неговия постоянен стремеж към нея, в постоянните му беседи за това, как се придобива тя и защо я губим.

* * *

Изхождайки от данните за Историята на Църквата и от общуването си с мнозина подвижници, стигнахме до извода, че опитът на благодат у онези, дето са били удостоени с велики посещения и видения, едва след много години подвижничество се усвоява по-дълбоко и приема формата на духовно познание, което ние предпочитаме да определим като догматическо съзнание, но не в академичния смисъл на думата.

Историческият опит на Църквата, в който включваме Светите Апостоли и великите древни и нови Отци, дава възможност да се определи този срок, като се почне от 15 години. Така, първото послание на Апостол Павел (към Солуняните) е написано приблизително15 години след като Господ му се явил по пътя към Дамаск. При мнозина това става след 20, 25, 30 и дори и повече години. Евангелистите и другите Апостоли са написали свидетелствата и посланията си дълги години след Възнесението Господне. Светите Отци са разказали за своите видения и за своя опит, в повечето случаи, в края на пътя си като подвижници. В живота на Стареца Силуан, както виждаме, са минали повече от 30 години, преди той да излее своя опит писмено със завършено и зряло догматическо съзнание. Толкова продължителен е процесът на усвояването на благодатта.

Онова догматическо съзнание, което ние имаме предвид тук, се ражда от духовния опит, извън разсъдъчната дейност на нашия ум. Изразяването на опита в слово при Светите няма характера на схоластични построения, а е едно разкриване на душата. Словото за Бога и живота в Него идва без размисъл, просто, то само се ражда в душата.

Подвижническото догматическо съзнание не е разсъдъчна рефлексия върху преживения вътрешен опит, която по принцип е психологически естествена. Подвижниците се отклоняват от пътищата на разсъдъка, тъй като разсъдъчната рефлексия не само намалява интензивността на съзерцаването на Светлината, но и води до прекратяване на истинското съзерцание; и тогава душата потъва в мрак, оставайки с едното абстрактното рационално знание, лишено от жизнена сила.

Каква е ползата да разсъждаваш за природата на благодатта, а да не усещаш действието й в себе си? Каква е ползата да витийстваш за Таворската светлина, без да пребиваваш в нея битийно? Има ли смисъл изящно да богословстваш за Троицата, без да имаш в себе си святата сила на Отца, кротката любов на Сина, несъздадената светлина на Светия Дух?

Догматическото съзнание, разбирано като духовно познание, се дарява от Бог, както и всеки истинен живот в Бога, възможен единствено чрез пришествието на Бога. То далеч не винаги се е изливало в устно или писано слово. Когато Божието благоволение спохожда човек, тогава няма в душата стремеж към изясняване на опита в рационални понятия и логични тълкувания. Душата няма никаква нужда от тях, понеже тя достоверно знае с недоказуемо, но не изискващо доказателства знание, че живее в истинния Бог. И ако в нея има още сила, се стреми към по-голяма пълнота; ако пък действието Божие превишава нейните сили, мълчи в блажена изнемога.

Невъзможно е духовният опит да се облече безупречно в думи, не може човешкото слово равносилно да изрази живота на духа. Неизразимото и непостижимото чрез логично мислене се постига битийно. Бог се познава чрез вяра и живо общение, а намеси ли се човешкото слово с цялата си условност и менливост, тогава се отваря поле за безкрайни неясноти и възражения.

Уверено може да се каже, че никой от Светите отци не би тръгнал да търси словесен израз на своя духовен опит и завинаги би пребивавал в мълчание, това "тайнство на идния век" (1), ако пред него не стоеше задачата да научи ближния, ако любовта не пораждаше надежди, че поне някой, "поне една душа", както пише Стареца, ще чуе словото и като възприеме покаянието ще се спаси.

Основите на догматическото познание без вреда се дават още при първия опит на благодатта, и ако този аспект на единното и неделимо духовно битие не се проявява ясно веднага, това не е защото дарът Божи има недостатък сам по себе си, а понеже усвояването на този дар от човека е свързано с продължителен вътрешен процес.

Човек, съзерцаващ за пръв път нетварната Божествена светлина, за пръв път въвеждан в света на вечното битие, поради новостта на виждането и несъизмеримостта, несъвместимостта му с целия заобикалящ ни вещен свят, е поразен от недоумение и пребивава в блажено учудване. Той не е способен да го изрази с думи. Той ще немее или ще изрича нещо почти нелепо. Ако не е призван да служи на благовестника, то чутите от него, неизразими на човешки език слова, той ще спотаи в сърцето си.

Но колкото и голям да е първият дар на Божествената благодат, докле не се усвои, човек може отново да изпита не само колебания, но да стигне и до падения. Ярък пример за това е Апостол Петър. На Тавор — той пребивава в блажено недоумение, след това, при страданията на Христа, се отрича, а след много години, в посланието си, се осланя на таворското си видение като на свидетелство за истината.

Продължителността на процеса на усвояване на благодатта не е еднаква при всички. А нормалният път на това усвояване в общи линии е такъв. Първият опит на Божественото посещение дълбоко поразява човека изцяло и го въвлича напълно във вътрешния живот, в молитвата, в борбата със страстите. Този период е богат на сърдечни чувства и изобилства с толкова силни преживявания, че умът цял е привлечен да съучаства в тях. Следващият период, загубата на благодатта, потапя човека в огромна скръб и недоумяващо търсене на причините за загубата и пътищата към възвръщане на Божия дар. И едва след като минат много години на смяна на духовните състояния, съпроводени обикновено с четене на Светото Писание и творенията на Светите Отци на Църквата, беседи с духовни наставници и други подвижници на благочестието, след дълга борба със страстите, човек открива в себе си светлината на познанието на пътищата на духа, дошла тайно незабелязано (Лука 17:20). Това познание, наречено от нас догматическо съзнание, е дълбокият живот на духа, и в никакъв случай не абстрактен гносис.

* * *

Бог не е завистлив. Бог не е самолюбив и не е честолюбив. Той Сам смирено и търпеливо търси всеки човек на всичките му пътища и затова всеки може в една или друга степен да познае Бога не само в Църквата, но и извън Нея, обаче съвършеното познание на Бога, освен с Христа или извън Христа е невъзможно (Мат. 11:27).

Извън Христа никой духовен (мистичен) опит не дава на човека познание за Божественото Битие като Единна непостижима абсолютна Обективност в Три непостижими абсолютни Субекта, тоест като Троица единосъщна и неразделна. А в Христа това откровение, това познание става светлина на вечния живот, която струи върху всички прояви на човешкото битие.

В писанията на Стареца Силуан ясно се разбира, че той без всякакви противоречия е живял в Единния Бог в Три Лица. Едни и същи имена: Отец, Господ, Владика, Цар, Създател, Спасител и други, той в молитвите си съотнася ту отделно към всяко Лице на Светата Троица, ту към Единството на Трите Лица.

Според категоричното свидетелство на Стареца чрез Светия Дух се познава Божеството Иисус Христос. Позналият така Божеството Христос чрез духовния си опит постига в Него неслятото съединение на две естества и две воли. Също чрез Светия Дух, в духовния опит, се познава нетварната природа на Божествената Светлина и другите догмати на нашата вяра. Но тук е необходимо да се отбележи, че онова догматическо съзнание, което идва от опита на благодатта, качествено се различава от подобното му по външност догматическо съзнание, явяващо се следствие или на "вяра от слушане", или на академично обучение, или като философско убеждение, като абстрактно идеални представи.

"Едно е да вярваш в Бога, и друго – да си познал Бога", казва Старецът.

Абстрактно идеалните представи могат да съответстват на истината на битието, но дори и в този случай, отделни от положителния опит на благодатта, не се са онова познание на Бога, което по същността си е вечният живот (Йоан 17:3). Но и те са ценни, тъй като във всеки момент могат да послужат на човека и в истинския духовен живот.

* * *

Един богослов-интелектуалист би казал за писанията на Стареца: не намирам тук богатство на богословската мисъл; не виждам тук догматическо познание. Така ще каже, понеже неговата духовност принадлежи на друга страна на религиозния живот.

Богословът-рационалист е зает с множество проблеми и търси решенията им по пътищата на умозрителната разсъдъчност. Неговият истински религиозен опит не е голям, главният му опит принадлежи на сферата на разума, а не на живото общуване с Бога. Той смята, че научната му ерудиция и разсъдъчният опит са духовно богатство, и го цени толкова високо, че в очите му всеки друг опит отстъпва на втори план.

За истински религиозния, търсещ живото богообщуване, за живеещия в Бога, е очевидна наивността на увлеченията на рационалиста. Той недоумява, донякъде не разбира, как може умен човек да се задоволява с догаждания и абстрактни построения? Рационалистите например векове си блъскат главите над решението на проблема за съотношението между благодат и тварна свобода. Те като че ли забравят, че има и друг път към решаването на тези въпроси: пътят на битийното познание на взаимодействието на Божествената благодат и човешката свобода. По този път е вървял Старецът Силуан. Тъкмо това е и пътят на Църквата. Църквата е силна и богата не с научната Си ерудиция, а преди всичко с действителното притежаване на даровете на благодатта. Църквата живее със Светия Дух, диша с Него, и чрез общуването знае как действа Той, знае също и това как и в какви предели се проявява човешката свобода.

Взаимодействията между благодатта и свободата са безкрайно разнообразни. Това разнообразие е следствие от една страна на мярата или степента, или силата на благодатта, от друга – на духовното състояние на всеки отделен човек. Според свидетелството на Отците на Църквата и Стареца, когато Господ дойде в душата на човека, когато Божията Светлина обеме целия човек, когато човекът цял е в Бога; тогава той като че ли губи свободата си; тогава свободата му се проявява само в това, че той изцяло се отдава на Бога и вече не действа сам, а само приема дареното от Бога. В това състояние човек не пита за нищо (Иоан 16:23). Ако се изразим с други думи: тогава отпадат всички въпроси, каквато е да било "проблематика".

Като говорим това, ние изобщо не помисляме да отхвърлим законността и естествеността на неясните търсения и питания на душата. Не. Но ние говорим за различни пътища. Докато един се удовлетворява и иска отговор в рационалното, друг го търси в истинното битие. Рационалистът, за да удовлетвори нуждите на ума си, построява много сложни богословско-философски системи, извършва колосална работа, за да може диалектически, ако не да докаже, то поне да развие и покаже как стоят нещата в неговите представи. Нерядко на това се посвещават всички сили, богати дарования, целият живот. И по един странен начин от погледа му като че се изплъзва безпочвеността на подобно търсене.

Нима е възможно решението на стоящите пред нас въпроси за вечния живот по тези пътища? И ако беше възможно, то, все пак, абстрактното знание ли е истинският живот? Нима може духът на човека да бъде удовлетворен от подобно наивно решение?

Блаженият Старец от млади години е почувствал нужда от истинско битие; той трескаво е търсил онази реалност, която съдържа в себе си неопровержимо свидетелство на нашия дух за вечното битие, подобно на онова колко неопровержимо е непосредственото свидетелство на нашето съзнание за факта на земното ни съществуване.

Историята на човешката мисъл и духовния опит помни един забележителен момент, когато са били изречени думите: "Мисля, следователно съществувам" (Декарт). Друг философ, от нашето време, другояче е осъзнал живота: "Бих казал: обичам, значи съществувам, тъй като смятам любовта за по-дълбоко основание за осъзнаване на нашето битие". Други са казали: "Ям, ходя, значи съществувам", тоест: "всяко действие и проява на моето аз е показател за моето битие".

Всички тези мисли съдържат в себе си елементи от разсъдъчната рефлексия върху въпроса: съществувам ли? Но и извън тази рефлексия, в сферата на ирационалното самосъзнание всеки човек се осъзнава като съществуващ.

Има духовни състояния, когато човек достоверно знае чрез непосредствено познание, че той не умира, че е причастен към вечния живот; когато Светият Дух, както се изразява Старецът, свидетелства на душата спасение. И търсенето на такова разрешение на стоящите пред нас проблеми е наистина достойно за един мъдър мъж. Този път е пътят на битието, по който върви Църквата Христова. Богатството на Църквата е истинският опит на Божественото битие. И Блаженият Старец е богат именно с този опит на вечното битие, дарен от Светия Дух, и изхожда от него.

Старецът казва:

"О, Свети Дух... Ти ми откри една непостижима тайна".

И ако му кажеш: разкрий на нас сега тази тайна, която Светият Дух ти е дал да познаеш, следва отговор, какъвто не сме търсели. Той казва:

"Духът Свети невидимо дава на душата знание".

"Той ми даде да позная Господа — моя Създател. Той ми даде да позная колко много ни обича Господ... Това не е възможно да се обясни"...

Ето колко беден е Старецът диалектически. Но би било грешка да се смята, че това е следствие от неговата необразованост. Дори човек изключително надарен интелектуално и способен към рационалистично мислене, също ще немее, когато се докосне до онова битие, за което говори Старецът. Тук не може да има «богатство» на мислите и богословските концепции. Словото човешко не е способно да изразява онова битие, към което сме призвани, което дарява Бог. Дори Сам Господ не ще да го описва с думи, но казва: "А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина... и него ден няма да Ме попитате за нищо" (Иоан 16:13; 16:23).


(1) Преп. Исак Сирин. Слово 42, стр. 263, изд. М., 1858 г.


Пo книгата Старец Силуан Афонский, Москва, Руско Подворие, Света гора, Свято-Пантелеймонов манастир, 1996 г., издадена с благословията на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия Алексий ІІ

Превод от руски: Анна Георгиева

четвъртък, 21 март 2013 г.

Кратки биографични данни за архимандрит Софроний


 на снимката иеродякон Софроний със старец Силуан
         

  Архимандрит Софроний /в света Сергей Семьонович Сахаров/  22 септември 1896-та в Москва, Руска империя – 11 юли 1993-та Молдън, Есекс, Англия.

  Роден в московско православно търговско семейство. В детството си се увличал в четене на Гогол, Толстой, Достоевски и Пушкин.

 Участник в Първата световна война с чин на младши офицер от инженерни войски. Занимава се с живопис и през 1915-та година постъпва в Художествнета академия, където учи до 1917-та. През 1918 в Москва два пъти  е арестуван от органите на ЧК.

  През 1921-ва емигрира от Русия и прекарва няколко месеца в Италия и Берлин. През 1922-ра отива в Париж, където се изявява като художник  и излага свои картини в парижките галерии. През 1924-та година на Пасха получава като видение Нетварната Светлина и решава да посвети живота си на Бога. / Тук трябва да споменем, че като по-млад се увличал от далекоизточни медитативни практики,  от които се отказва,  покайва се дълбоко и се обръща към личностния Бог на православната Църква. Как точно се случва това, той е описал в духовната си автобиография  „Да видиш Бога както си е” претърпяла издание на български под заглавието „Ще видим Бога както си е”./
   През 1925-та година постъпва в подготвителния курс на Свето-Сергиевския богословски институт в Париж, но скоро заминава от там първо за  Югославия, а после на Атон, където на 8-ми декември 1925-та година бива приет като послушник в манастира „великомъченик Пантелеймон”, а на 18-ти март 1927-ма година в постриган като монах под името Софроний.
   През 1930-та година се запознава със старец Силуан Атонски, който става негов духовен наставник и това е една повратна точка в живота на Софроний. В лицето на старец Силуан той намира жив свидетел на Христа и Свещеното предание.
  На 30-ти април 1932-ра  година бива ръкоположен за йеродякон от епископ Николай Сръбски/св. Николай Велимирович/.
  През 1935-та йеродякон Софроний заболява тежко, но независимо че е бил на ръба на смъртта, той оцелява и на 1-ви декември 1935-та година е постриган във велика схима.
 През 1938-ма година се преставя блажено в Господа наставникът на Софроний старец Силуан, вследствие на което иеродякон Софроний отива в „пустинята”. Първо в Карулия, а след това в други скитове.
  През 1941-ва е ръкоположен за йеромонах и от 15-ти  февруари 1942-ра става духовник на атонския манастир св.Павел.  От 1943-та до 1947-ма е член на братството на Троицката келия в Неа Скити.

 След войната по политически съображения йеромонах Софроний заедно с група други руски монаси е изгонен от Атон и през 1947-ма отива във Франция, където постъпва в 4-ти курс на Свето-Сергиевия богословски институт. Заради премиаването му в клира на Западноевропейската Екзархия на Московската Патриаршия е изключен от института и започва да служи в Николската църква към руския старчески дом Сен Женевиев дьо Буа /1947-ма – 1956-та/.

 През 1948-ма година публикува първото ръчно  издание на книгата си „Старец Силуан”, а през 1952 година в Париж излиза и първото типографско издание на същия труд посветен на  св. Силуан Атонски и съдържащ записките на светеца.

 На 25 април 1954-та година иеромонах Софроний е възведен в архимандритско достойнство, а в 1956-та се опитва да създаде манастир в една ферма близо до Сен Женевиев, но опитът да се създаде пълноценна монашеска обител е неуспешен по ред причини и старец Софроний заминава за Англия, където основава манастира св. Иоан Предтеча в графство Есекс под юрисдикцията на Константинополската Патриаршия. От 1959-та до 1964-та е първият игумен на обителта, а след това и до смъртта си, оставя поста на игумен и е духовник на манастира.
 Преставя се в Господа на 11-ти юли 1993-та година в същия манастир.


   

сряда, 20 март 2013 г.

Благодатта на покаянието - архим. Софроний Сахаров



/ Из книгата "Да видиш Бога както си е", преведена на български със заглавието "Ще видим Бога както си е"/



Християнинът се смирява в сърцето си до крайна степен, слиза в съзнанието си "по-ниско от всяка твар" и чрез това смирение се възнася към Бога, а така се издига над цялото творение.
Благодатта на покаянието се дава на онези, които с пълна вяра приемат Христовото слово, че ако не повярваме в Неговата Божественост и в абсолютната истинност на всичко, заповядано от Него, то тайната на греха няма да ни се разкрие в своята онтологическа дълбочина, и ние "ще умрем в греховете си" (ср. Иоан 8:21, 8:24).
Понятие за греха има само там, където отношенията между Бога-Абсолют и човека-твар приемат чисто личен характер. Иначе остава само интелектуалната представа за тази или онази степен на съвършенство на формата на съществуване. Грехът винаги е престъпление срещу любовта на Отца. Той се проявява като наше отдалечаване от Бога и склоняване на волята ни към страстите. Покаянието винаги е свързано с въздържане от греховните влечения. И извън християнството се води борба с някои от страстите; и в хуманизма се наблюдава преодоляване на едни или други пороци; но, доколкото липсва знание за дълбинната същност на греха - за гордостта, дотолкова този зъл корен остава непреодолян и трагизмът на историята не престава да расте.
Неизброими са формите на проява на гордостта, но всички те изкривяват Божия образ в човека. Извън Христа, без Христа, трагизмът на земната история на човечеството е неразрешим. Атмосферата на Земята е преситена от миризмата на кръв. Всеки ден вселената се захранва с вести за убийства или за изтезания на победените в братоубийствени конфликти. Мрачните облаци на омразата скриват от взора ни небесната Светлина. Хората сами строят своя ад. Без нашето цялостно изменение чрез покаяние няма да дойде избавление за света, "избавление" от най-страшното проклятие - войната. Смиреният носител на любовта предпочита да бъде убит, вместо да убива.
От всички пътища, които ни водят към познание на греховете ни, най-важният е вярата в това, че Христос е Бог. Заради тази вяра върху човека слиза любовта на Светия Дух. Позналият опитно светия огън на божествената Любов естествено се стреми да пребъде винаги в това благодатно състояние. И ако той извърши с дело или само в помислите си нещо, вследствие на което настъпва отслабване на чувството за любовта Божия, то самото това отслабване на благодатта, без всякакви рационални психоанализи, е показател за нашето отстъпление от Правдата Божия. Тогава духът ни устремно се обръща към Бога с покайна молитва, чрез която идва прошката като възстановяване в Любовта.

 източник pravoslavieto.com

Из писмата на стареца Софроний (Сахаров) до прот. Георги Флоровски

  Неотдавна в интернет стана достъпна обемната кореспонденция между големия подвижник на XX век архим. Софроний Сахаров и известния богослов отец Георги Флоровски, издадена от манастира "Св. Йоан Предтеча" в Есекс. Предлагаме на читателите на Двери две от писмата. Първото е написано буквално два месеца след основаването от стареца Софроний на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс Англия, който се превръща в светилник на Православието не само в Англия, но и в цяла Европа. То разкрива атмосферата в манастира, неволите и трудностите, с които се е сблъсквал и е трябвало да преодолява този велик молитвеник на нашето време. А второто съдържа размисли за епископското служение и неговата криза и е написано по повод хиротонията на Волоколамския епископ Василий (Кривошеин) през юни 1959 г.
Воистину Воскресе Господ!

Уважаеми и дълбокопочитаеми отец Георги!
Много се зарадвах на Вашия пасхален поздрав, който получих вече тук, в Англия.

Вие добре разбирате, че на стари години е нелеко дело да  направиш такава промяна, да започнеш нов живот, в нова страна, където всичко ми е непознато, на език, който ми е съвършено непонятен. Ние, тоест аз и тези, които са с мен, веднага и изцяло се потопихме в работата. Невероятно много трябва да бъде извършено, за да се устрои животът. Огромни усилия ни струва нашата малка църква вътре в дома. Основната работа по нея почти завършихме в петък, преди Лазарова събота, и службите на Страстната седмица, както и Пасхалните, извършихме и извършваме в нея. За нас това е голям успех. Слава на Бога. Освен това трябваше да се организира ежедневният живот: „кухня”, градина, отопление, почистване на дома, подреждането на нашите стаи и други работи без край. Всички ние работихме действително до изнемога. Често ми се събираха не повече от четири часа сън в денонощие.

Още от момента на нашето пристигане тук (за което беше писано в много списания и дори бе оповестено по радиото) хората, често наивни, искаха да ни посетят, желаейки да видят нашето богослужение, устройството на нашия „аскетичен” живот, нашите „устави”, „порядки” и всичко подобно. Пишеха ни писма и с нетърпение чакаха отговори, нещо, което много ни терзаеше. Аз лично написах около двеста писма за тези два месеца, но с това не успях да потуша недоволството към нас. Мнозина са обидени от моето невнимание. Аз съм в ужас.

В отчаяние съм от всичко това, защото мнозина в своята обида ни „отмъщават” с лоши думи, с неправилно тълкуване на поведението ни и така нататък. Не изключвам възможността някои нарочно „да използват” така създалото се в практически план наше затруднение, за да посеят нещо против нас. Но се налага, често против желанието ни, да подминаваме всички обвинения, защото в противен случай нищо няма да бъде направено и всичко ще се провали.
Един местен свещеник, много добър човек, който ни продаде този дом, дойде по време на работата ни и, като видя дома си в „такова ужасно състояние”, си тръгна дълбоко разочарован. Едва вчера, когато дойде отново и видя нашата църква, се успокои и промени. Не трябва да се показва на хората каквото и да е в незавършен вид. Като са неспособни да видят „края” на делото според  началото му, те изпадат в „шок”. Затова не ми се иска да приемам почти никого, за да не остане в съзнанието им неправилно впечатление.

Струва ми се, че аз Ви изпратих от тук едно писмо с въздушна поща, в което Ви уведомих за моето преместване и за други неща. Не разбирам, какво се е случило: писмото ли се е загубило или аз „само съм искал” да Ви пиша.

Отец Г. Флоровски
Сега Ви пиша обикновено писмо, за да ви изпратя с него и копие на един последен по време отзив на книгата (става дума за книгата „Старецът Силуан”, към чието английско издание има предговор от отец Георги Флоровски, бел. прев.). В него много добре е изразено „онтологичното” разбиране на заповедта за любовта към ближния, враговете и т.н. Също така със завидно уважение авторът на отзива говори за Вас като за изключителен православен богослов на Запад. Този отзив прави впечатление, че е написан от човек, възпитан в съвременната богословска литература в Европа, нещо не съвсем обичайно за Англия. Моята преводачка дори ми каза, че в самия език на отзива има нещо, което издава автора по-скоро като чужденец, който владее добре английския език, но не като англичанин по произход. Аз сам не мога да определя.

По-късно ще се постарая да намеря самото списание и да Ви го изпратя. Аз живея на село (по мерките на Англия – „дълбока провинция”). Издателството е доволно от това как се разпространява книгата. До днес са продадени 800 екземпляра. Аз не знам, удовлетворително ли е това или е малко?
Чух, че след като в печата са се появили толкова разнообразни отзиви за книгата, нейното издаване в Америка е твърде вероятно. Подкрепете това дело.
Отец Василий (става дума за бъдещия Брюкселски архиепископ Василий Кривошеин, бел. прев.) е имал някакви проблеми с отец архимандрит Николай и е бил принуден да напусне Оксфорд и да се засели в Лондон. При всички случаи на „човешки” конфликти всеки вижда своята правда и всяка външна намеса е рискована. Разбира се, отец Николай е вече стар и не може да бъде гъвкав и „пластичен”, което прави животът с него нелек. Сам отец Василий ми е говорил за това.
Въпросът с неговото ръкоположение за епископ и до днес за мен е неясен. Видях го преди месец в Лондон. Тогава той писа на митрополит Николай за делата си и чакаше някакво решение. От тогава нищо ново от Лондон не съм чувал. Което не означава, че през това време нищо ново не се е случило. Просто искам да кажа, че моите сведения са малко остарели.
Ако Вие дойдете в Англия, то аз всячески ще се постарая да Ви осигуря и пътуване до нас в Old Rectory. За мен ще бъде голяма радост да Ви посрещна тук. Домът е голям. Градината е голяма. Мястото е прекрасно. Тишина, почти пустинна. Ние сме на края на света. Ако и в материално отношение животът беше по-лек, то всичко би било действително напълно благоприятно.

Аз, както вече Ви писах, мисля да направя на конференцията в Оксфорд малко съобщение „За трите отречения, необходими за достигането на съвършенство у преп. Касиан Римлянин и преп. Йоан Синайски (Лествичник)”. Ако Вие, като истински познавач на Светите отци, можете да ми посочите и други места у тях, имащи отношение по този въпрос, ще Ви бъда дълбоко благодарен. За мен е трудно да пътувам до библиотеки. Ако у Вас се е запазила моята брошура на френски (Des fondements de l’ascese orthodoxe…) или на руски („Об основах православного подвижничество”) то там на с. 6-7 във френската или на с. 8-9 в руската може да видите за какво искам да говоря.
Моето благословение и най-добри пожелания за Ксения Ивановна.

Предан, с любов
Архимандрит Софроний.
The Old Rectory (Essex, England)
6 май 1959 г.

                                                                                * * *Воистину воскресе!
Скъпи и дълбокопочитаеми отец Георги!

Благодаря Ви за писмото. Благодаря Ви за добрата дума. Нашето начало тук беше в много отношения изключително благоприятно. Но това не отстранява онези неразбирания и недоволства, за които Вие говорите именно като за свидетели на доброто начинание. Най-печалният момент се състои в това, че такива недоброжелателства и недоволства срещаш много по-често в близката църковна среда, отколкото сред инославните и чужденците. Не изключвам възможността да дойдете тук преди Оксфордската конференция на кола от Лондон или дори от Оксфорд.

Отец Василий трябва да бъде ръкоположен за епископ днес, в Лондон, 14 юни. Мисля, че ще го ръкополагат екзархът, архиепископ Николай и епископ Антоний Блум. Титулът на новия епископ е Волоколамски, а длъжността - втори викарий на екзарха.

По този повод мисълта ми отново се насочи към въпроса за йерархическото устройство на Църквата. Неизбежността и неотстранимостта на йерархията мисля, че всички разбираме. Не мисля, че сред православните има някой, който би възстанал против това „учреждение”, „установление”. Но историческият опит показва, че когато неравенството, което е задължително свързано с идеята за всяка йерархия, премине известни граници, тогава се разрушава възможността за нормално общуване между йерархичните степени. Влизайки в състава на висшия йерархически „клас”, за съжаление, повечето епископи губят дължимото уважение към тези, които стоят по-ниско от тях по отношение на тяхната степен, тоест, свещениците. В общия църковен живот се внася чужд елемент - този на „класовите отношения”. Епископите твърде често престават да бъдат не само братя, но дажи и отци. Те чувстват себе си преди всичко владици (деспоти на гр. ез.) и също твърде често клонят към „деспотизъм”. Ако в миналото подобно подчертано „неравенство” между епископите и свещенството (за монашеството даже на говоря) в някаква степен е съответствало на „социалния” строй и реалното състояние на нещата (например, слабо разпространеното образование), то сега спазването на същата дистанция между свещеници и епископи стана напълно неполезно за живота на Църквата. Аз съм дълбоко убеден, че в началото на Революцията такова явление като „Живата църква” (и другите презвитариански движения в други времена и в други условия), са били предизвикани именно от подчертаването на „неравенството” от страна на самите епископи. Към настоящия момент аз с дълбока скръб следя, как все по-силно се проявява тенденцията сред епископата да прокара „граница” между тях и останалото Тяло на Църквата. В борбата против идеята за „царственото свещенство” на всички християни (виж 1 Петр. 2:9), в борбата против идеята за съборността, включваща освен епископата и свещенството, и монашеството, и миряните, в стремежа да се представи епископата в цялост като носител на непогрешимост и с изключително право на учителство, в тези и подобни неща аз виждам страшна реакция, която може да се окаже гибелна за съдбините на Църквата в бъдеще.

Според мен това може да се разглежда като рязко снижаване на богословското ниво на църковното съзнание в наши дни. И се боя, че сега вече би било трудно да се противодейства на този процес.

Не мога да кажа, че никога не съм срещал епископи, които не са се стараели да премахнат непреодолимата пропаст между йерархичните степени и в личен план са оставали братя, приятели, сътрудници и съслужители на Божия престол. Но за съжаление, те са рядко явление. Удивително е, какво силно влияние имат социалните форми на живота през различните исторически периоди върху църковния живот. Удивително е колко рядко се среща съзнанието, че нашето християнство е религия абсолютна и затова е длъжна да съзнава своята независимост от останалия свят, където всеки „строй", всеки „режим", всеки „порядък” неизбежно носи в себе си възможността от „злоупотреба”, извращения, експлоатация и впоследствие до пълно израждане.

Ако се върнем към Църквата, към това, което виждаме в нейния живот през последните две столетия, то не бива да оставаме равнодушни пред факта, че епископите, които защитават духовното и богословско начало на Църквата, са малцинство. И в миналото такива борци като св. Максим Изповедник или преп. Симеон Нови Богослов, или св. Григорий Палама (до своето епископство), са били принудени да преодоляват намаляващото духовно и богословско влияние на епископите. Връхна точка на извратеното разбиране за „църковна йерархия”, която е съкровена по своята същност, е, разбира се, Ватиканът. Слава Богу, ние нямаме такова нещо. Но тенденцията към установяването на „външен” авторитет се среща у нас в по-голяма степен, отколкото би трябвало да бъде.

Възможно е скоро да излезе немският превод на книгата за Стареца Силуан. Той ще бъде значително по-пълен от английската верия. Преводачката се страхуваше да не се претовари и съкращаваше много, но в издателството, Патмос-Ферлаг, Дюселдорф, помолиха да пропускаме колкото може по-малко. Тя сега е заета с тази работа, живеейки при нас, в Old Rectory.

Господ да Ви съхранява в добро здраве, да благослови Вашите трудове с обилие на нетленни плодове у самия Вас. Както и у тези, които Ви слушат и се учат от Вас.

Предан Ваш архимандрит Софроний,
Поздрави на Ксения Ивановна.
29 май 1959 г.

Превод: Венцислав Каравълчев