Нашата молитва ще застане с нас в деня на Възкресението - схиигумен Серафим /Барадел/

                              

         Автор: Схиигумен Серафим (Барадел), превод от руски Венцислав Каравълчев


 Молитвеният принос, молитвеното творчество на о. Софроний е огромно. Много от молитвите са просто набързо нахвърляни чернови, които старецът никога не е имал време да редактира. „Всичко, което съм писал, винаги съм писал къде във влака, къде на ръба на масата, в полунощ, полуболен. Никога не съм имал подходящи условия за такава работа”. За сметка на това, както сам отбелязва архим. Софроний, у него е имало такова вдъхновение, че молитвите сами се изливали на хартията
Целият живот на стареца Софроний е един непрестанен стремеж към Светлината на Божието Лице, към „Този, Който е” (1 Йоан 2:13). Подобно на Моисей, десетилетия той отправя молитви изпълнени със сълзи към Бога: „Открий ми Лицето Си!” Неутолимата жажда да проникне в тайните на Божественото Битие не намалява дори до последното му издихание. Животът на стареца е едно изпълнено с молитва, болезнено търсене на път към Твореца, за да Му зададе въпроса: „Защо си Ме създал?” Отражение на живото предстоене пред Вечния и Жив Бог се явява огромното молитвено творчество на стареца Софроний. За съжаление, тези молитви могат да дадат само ограничена представа за дълбокия молитвен живот, течащ в него. Молитвата на стареца е всеобемаща. Повод за нея е всичко окръжаващо подвижника, тя e за всичко. Всяко движение, всяко действие започва и завършва с онова неописуемо чувство за Божественото присъствие. Това съзнание за Божественото присъствие освещава всичко.

Около стареца съществува  напрегната атмосфера на непорочна святост, изразена прекрасно в думите на св. Серафим Саровский : „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Дали рисува икони, дали беседва или просто се разхожда – „той извършва светинята със страх Божи”. За него не  съществуват малки и нищо не значещи неща, той възприема всеки и всичко през призмата на молитвата, през присносъщата Светлина на спасението Христово. Когато се беседва със стареца, често възниква онова тайнствено усещане, че вслушвайки се в думите ти, той същевременно предстои пред Бога и слуша сърцето си, какво ще му открие в него Светия Дух.

Старецът Софроний казва: „Великия Бог трябва да молим за великото”. И наистина, молитвата му поразява с онова свободно дръзновено обръщение към Спасителя, което никога не е дръзко. Интимното чувство и стремеж за общение с Бога чрез молитвата са му присъщи още от младини. Сам старецът разказва, как като малко дете е могъл с часове да се моли на колене в своето детско креватче. През целия си живот, съзнавайки себе си в мрака на непонятността  на пътищата Господни, потресен от зрелището на човешките трагедии, подобно на Яков и Йов, той се бори чрез молитвата да добие истинско богопознание и разбиране за крайния смисъл на Битието, призовавайки:

„Светият Дух да дойде и да се всели в нас, да напои жадуващите с тайнствените струи на познанието за Него и да изведе от тъмницата на греховете душите ни”. Подобно на древните пророци, той общува лице в Лице с Бога, без да престава до дълбока старост да се съкрушава от съзнанието за собственото си нищожество и безпомощност. До последното си издихание той пристъпва към Бога с огромно благоговение, страхувайки се да не би и с най-малкия порив на сърцето си да оскърби Светия Дух. Изходно начало на молитвата му винаги е видението за Христос „такъв, какъвто Е”, какъвто ни се открива в делата на спасението, раждащо болезнено чувство на съзнаване на собственото си отчуждение от такъв Свят Бог и смъртоносен унес от това ,че „се намираш в прегръдката на греховната смърт и истинския живот не ти е даден”. Именно това благодатно отчаяние, което се простира зад границите на всяко отчаяние, ражда молитвения вик на сърцето, който старецът десетилетия носи в себе си, викайки към „Всемогъщия за спасение” от тази смърт и „Бог благоволи да го чуе”. Старецът позна и ни откри, че пътят към истинното Битие лежи в молитвата, в молитва подобна на Гетсиманската, в която жертвата на любовта се принася без остатък. Само тогава човекът в Христа и чрез Христа може да каже: „Сега и аз съм”.

В този преход от смъртта и тлението на страстите към живота, изцяло осветен от заповедите Христови, е устремена и цялата молитва на о. Софроний, с нейната неимоверна напрегнатост. Старецът непрекъснато повтаря, че „в молитвата всичко се изцелява, всичко се поправя, всичко се очиства и обновява”, ето защо за него не съществува безнадеждна ситуация. Единственият и верен път към разрешаването и преодоляването на всички проблеми, той счита такава „безумна”, отчаяна молитва, изхождаща от дълбините на нашето бедствие. Във всички случаи старецът поощрява вътрешния вик към Бога на кървящото от болка сърце:

Господи, Боже, Спасителю мой,
благосклонно приклони ухото Си
към молитвата ми: Ти виждаш, как греховната
смърт цял ме поглъща; Моля Те,
изцери сърцето ми, изцери умът ми,
изцери душата ми, изцери цялото ми битие
с Твоето благоволение, заради молитвите
на моя духовен отец. Амин

В опита на стареца молитвата е живо общение с Живия Бог и като такава, тя приема безбройно разнообразие на формата, съответстващо на различните състояния на молещия се. О. Софроний съветва: „Винаги започвайте молитвата си, разказвайки на Бога за своето положение”. Като дълбок личен и интимен акт, молитвата не подлежи на никакви външни закони и ограничения, тя трябва да бъде вътрешно-битийна необходимост и да се извършва в духовна свобода. Затова и уставната (готовата, общоприета) молитва, в очите на стареца има само предварително, подготвително педагогическо значение. Такава молитва е несъмнено ценна в началото, за да може молещият се да бъде проникнат от правилния молитвен дух на Православната църква, но тя далеч не е достатъчна, да доведе човека до състоянието на „мъж съвършен, в пълнота на Христовата възраст”,  и за да стане Бог „всичко във всички”. „Молитвата – това е вътрешен акт на нашия дух. Този акт може да се изрази в най-разнообразна форма. Нерядко, и даже много често, се изразява в мълчание пред Бога. Мълчим, защото Бог знае цялата дълбина на нашите мисли, поривите на сърцето ни, а да изкажем всичко това с думи ние не винаги сме способни. Да предстоиш пред Бога – това съвсем не означава да стоиш пред иконите, но да Го чувстваш в дълбочината на съзнанието си, как Той те изпълва целия. Да Го живееш, като истинска Първа Реалност, след която следва светът в низходящ порядък със своята тварна реалност. И за това е удобна всяка позиция на нашето тяло: може да си легнал, седнал, коленичил..." Точно поради това съзнание за молитвата старецът никога не давал молитвени правила. Той до край се доверявал на всеки човек, виждайки в него най-съвършените му, най-висши потенциални възможности и искал чрез тази свобода да доведе всеки до осъзнаване на личната си отговорност пред Бога.

„За да намериш верния път, най-добре се обърни към Бога в молитва”.

„Господи, Ти сам ме научи на всичко. Дай ми радостта да позная Твоята воля и Твоите пътища. Научи ме истински да Те обикна, със цялото си същество, както Си ни заповядал. Устрой живота ми така, както Сам Ти в Твоя предвечен съвет си промислил за мен...да, даже за мен, защото Ти никого не си забравил и никого не си създал за погибел. Аз безумно прахосах дадените ми от Тебе сили, но сега, при свършека на моя живот, Ти Сам всичко изправи, и Сам на всичко ме научи, но така, че действително да бъде Твоята воля в моя живот, без значение дали го съзнавам или не. Не допускай да се отклоня по чужди пътища, които водят към погибел, но преди да заспя вечния си сън, дай ми на мен недостойния да видя Твоята Светлина, о, Светлина на света”.

И така, със свои слова се моли за същото. Ще мине време и силата на тези слова ще проникнат до сърцевината на съществото ти и тогава ще потече живот от само себе си, именно така, както иска Бог, а с външни размишления нищо няма да решиш.

За Стареца молитвата е вселенски и всеобемащ акт – във времето и в пространството, достигаща своята кулминация в извършването на Светата Евхаристия, заради която всичко се извършва и която се явява средоточие на всеки ден и източник на живителна сила за него.

„Литургическата молитва, заедно с честото причащаване, е пълнота. Но за всичко това е необходимо Литургията да се живее и разбира. Тогава се открива, че Литургията всеобема целия наш живот; в нея са заключени всички планове на нашето битие в неговата обърнатост към Бога. Литургията само, ако се живее с цялото наше същество, ни дава да я изживеем като реален Божествен Акт, вместяващ в себе си не само този видим свят, но и излизащ безмерно зад неговите предели”.

Като литургично свещенодействие молитвата на стареца е всецяло обърната към Христос – Спасителя, и чрез Него към Отца и Светия Дух. Неговата молитва непрекъснато е вдъхновявана от видението на великото дело на спасението на света в Христа, обхваща цялото битие и Божественото и човешкото – в акта на жертвената христоуподобена любов. Тази негова молитва се характеризира и свидетелства за това, че е неразривно свързана с боговидението и с дълбокото и ясно догматическо съзнание на отец Софроний. Именно такава молитва е истинското богословие, според любимия израз на стареца, като „състояние на нашия дух, непосредствено съзерцаващ небесната действителност и съдържанието на молитвата ни”, в която се открива тайния път към спасението. Най-яркият и дивен пример за това, той вижда в Евангелието от  Йоана. Това е и причината той безмерно да обича молитвите на Петдесетница, Богородичните догматици, но особено Анафората на Литургията на св. Василий Велики, на която той често се позовава като на най-съвършения образец за състоянието, когато съзерцанието се добива молитвена форма и което постоянно е подхранвало неговата собствена молитва.

В молитвата, принасяна в подобаващ дух, той вижда акт на вечна ценност и затова и така дълбоко преживява всяко молитвено действие - като ново, неповторимо събитие. Ние можем и да забравим, че сме се молили и за какво сме се молили, но енергията на нашата молитва пребивава в Бога и ще застане с нас в деня на Възкресението.

Отец Софроний казва, че „молитвата действа бавно и благородно”. Нейното действие може да се прояви моментално, но може да се прояви и пет, десет, двайсет  и повече години, след като човек се е помолил, защото нито един молитвен стон не остава без последица пред Бога. Така например, старецът вижда  голямото всеправославно почитание на преп. Серафим Саравски като плод на неговия покаен подвиг на камъка, който и до днес тайно действа в света. Но преди всичко, той указва на непрестанното действие на Гетсиманската молитва на нашия Господ Иисус Христос, на Неговото живо и животворящо присъствие в битието на света от момента на своето принасяне; и на това, как  Светлината на Божествената Любов се е превърнала в съдържание на славословието на небесните сили и неотменимо и спасително достояние на всички синове Адамови.

                                                   ***

Из предговора към сборника с молитви "Молитвено приношение" на архим. Софроний

 Източник - Двери на православието

За благодатта и породеното от нея догматическо съзнание - архимандрит Софроний Сахаров

В писанията на Блажения Старец  /става дума за духовния старец на архимандрит Софроний - св. Силуан Атонски - бележка на блогъра/ постоянно се повтаря думата благодат. За да схванем по-добре какво трябва да разбираме под тази дума, ще си позволим да се спрем на това как разбира благодатта православният монах.

В руската дума Благодат е изразена отчасти богословската идея за нея, разбирането на нейната природа, а именно: благ дар на Бога, или дар на Божията благодат; нетварна надсветовна сила (енергия) на Божеството.

Човекът е създаден по образ на Бога-Творец. В съществото на тварния човек няма нищо несъздадено. Този тварен образ на Бога не може да бъде причастен на Божествената същност, но той притежава способността да влезе в общение с несъздаденото Божество чрез причастие на Неговата благодат. И макар човекът да не е причастен на Божествената същност, чрез благодатта обаче той се съобщава с Божествения живот.

Благодатта като несъздадена енергия на Бога, според православното разбиране, е "Божество". Когато Божеството благоволи да се съедини с човешкото същество, тогава човекът вижда, усеща в себе си действието на Божествената сила, която го преобразява, прави го богоподобен вече не само потенциално, "по образ", но и актуално, "по подобие" на битието. Благодатта-Божество освещава човека, обожествява го, тоест сътворява го в бог.

Заповедта на Христос не е, както ние вече сме казали, етична норма, но тя сама в себе си е вечен божествен живот. Естественият човек няма този живот в своето тварно същество, и затова изпълнява волята Божия, тоест да живее според заповедта Божия човекът със своята сила не може; но нему е свойствено да се стреми към Бога, към блажения вечен живот. Стремежите на естествения човек щяха да си останат само стремежи без възможност за реално осъществяване, ако я нямаше насреща Божествената сила — благодат, която сама в себе си е тъкмо търсеното, тоест вечният божествен живот.

В своя опит аскетът-християнин се убеждава, че благодатта, според действието й, може да има единствено божествен произход. Чрез опита си той се убеждава, че в самото естество на човека я няма тази сила. В опита си по-нататък той се уверява, че не само човекът търси Бога, но и Сам Бог търси човека и дори в несравнимо по-голяма степен. Бог постоянно търси човека, и щом човек проявява стремежа си към доброто и неговото осъществяване, то благодатта вече предварва. Обаче действията или въздействията на благодатта в никаква степен не подлежат на произвола на човека. Благодатта идва и си отива по волята на непринуждавания, абсолютно свободен Бог. Каквото и да прави сам човекът, ако Бог не благоволи, той ще пребивава извън истинския живот, извън божествената светлина, в «непрогледен мрак».

Като познае това в своя опит, православният монах влага целия смисъл на живота си в добиването на благодатта на Светия Дух.

Въпросът за придобиването на благодат е бил централен и в живота на стареца Силуан; това се е изразявало в неговия постоянен стремеж към нея, в постоянните му беседи за това, как се придобива тя и защо я губим.

* * *

Изхождайки от данните за Историята на Църквата и от общуването си с мнозина подвижници, стигнахме до извода, че опитът на благодат у онези, дето са били удостоени с велики посещения и видения, едва след много години подвижничество се усвоява по-дълбоко и приема формата на духовно познание, което ние предпочитаме да определим като догматическо съзнание, но не в академичния смисъл на думата.

Историческият опит на Църквата, в който включваме Светите Апостоли и великите древни и нови Отци, дава възможност да се определи този срок, като се почне от 15 години. Така, първото послание на Апостол Павел (към Солуняните) е написано приблизително15 години след като Господ му се явил по пътя към Дамаск. При мнозина това става след 20, 25, 30 и дори и повече години. Евангелистите и другите Апостоли са написали свидетелствата и посланията си дълги години след Възнесението Господне. Светите Отци са разказали за своите видения и за своя опит, в повечето случаи, в края на пътя си като подвижници. В живота на Стареца Силуан, както виждаме, са минали повече от 30 години, преди той да излее своя опит писмено със завършено и зряло догматическо съзнание. Толкова продължителен е процесът на усвояването на благодатта.

Онова догматическо съзнание, което ние имаме предвид тук, се ражда от духовния опит, извън разсъдъчната дейност на нашия ум. Изразяването на опита в слово при Светите няма характера на схоластични построения, а е едно разкриване на душата. Словото за Бога и живота в Него идва без размисъл, просто, то само се ражда в душата.

Подвижническото догматическо съзнание не е разсъдъчна рефлексия върху преживения вътрешен опит, която по принцип е психологически естествена. Подвижниците се отклоняват от пътищата на разсъдъка, тъй като разсъдъчната рефлексия не само намалява интензивността на съзерцаването на Светлината, но и води до прекратяване на истинското съзерцание; и тогава душата потъва в мрак, оставайки с едното абстрактното рационално знание, лишено от жизнена сила.

Каква е ползата да разсъждаваш за природата на благодатта, а да не усещаш действието й в себе си? Каква е ползата да витийстваш за Таворската светлина, без да пребиваваш в нея битийно? Има ли смисъл изящно да богословстваш за Троицата, без да имаш в себе си святата сила на Отца, кротката любов на Сина, несъздадената светлина на Светия Дух?

Догматическото съзнание, разбирано като духовно познание, се дарява от Бог, както и всеки истинен живот в Бога, възможен единствено чрез пришествието на Бога. То далеч не винаги се е изливало в устно или писано слово. Когато Божието благоволение спохожда човек, тогава няма в душата стремеж към изясняване на опита в рационални понятия и логични тълкувания. Душата няма никаква нужда от тях, понеже тя достоверно знае с недоказуемо, но не изискващо доказателства знание, че живее в истинния Бог. И ако в нея има още сила, се стреми към по-голяма пълнота; ако пък действието Божие превишава нейните сили, мълчи в блажена изнемога.

Невъзможно е духовният опит да се облече безупречно в думи, не може човешкото слово равносилно да изрази живота на духа. Неизразимото и непостижимото чрез логично мислене се постига битийно. Бог се познава чрез вяра и живо общение, а намеси ли се човешкото слово с цялата си условност и менливост, тогава се отваря поле за безкрайни неясноти и възражения.

Уверено може да се каже, че никой от Светите отци не би тръгнал да търси словесен израз на своя духовен опит и завинаги би пребивавал в мълчание, това "тайнство на идния век" (1), ако пред него не стоеше задачата да научи ближния, ако любовта не пораждаше надежди, че поне някой, "поне една душа", както пише Стареца, ще чуе словото и като възприеме покаянието ще се спаси.

Основите на догматическото познание без вреда се дават още при първия опит на благодатта, и ако този аспект на единното и неделимо духовно битие не се проявява ясно веднага, това не е защото дарът Божи има недостатък сам по себе си, а понеже усвояването на този дар от човека е свързано с продължителен вътрешен процес.

Човек, съзерцаващ за пръв път нетварната Божествена светлина, за пръв път въвеждан в света на вечното битие, поради новостта на виждането и несъизмеримостта, несъвместимостта му с целия заобикалящ ни вещен свят, е поразен от недоумение и пребивава в блажено учудване. Той не е способен да го изрази с думи. Той ще немее или ще изрича нещо почти нелепо. Ако не е призван да служи на благовестника, то чутите от него, неизразими на човешки език слова, той ще спотаи в сърцето си.

Но колкото и голям да е първият дар на Божествената благодат, докле не се усвои, човек може отново да изпита не само колебания, но да стигне и до падения. Ярък пример за това е Апостол Петър. На Тавор — той пребивава в блажено недоумение, след това, при страданията на Христа, се отрича, а след много години, в посланието си, се осланя на таворското си видение като на свидетелство за истината.

Продължителността на процеса на усвояване на благодатта не е еднаква при всички. А нормалният път на това усвояване в общи линии е такъв. Първият опит на Божественото посещение дълбоко поразява човека изцяло и го въвлича напълно във вътрешния живот, в молитвата, в борбата със страстите. Този период е богат на сърдечни чувства и изобилства с толкова силни преживявания, че умът цял е привлечен да съучаства в тях. Следващият период, загубата на благодатта, потапя човека в огромна скръб и недоумяващо търсене на причините за загубата и пътищата към възвръщане на Божия дар. И едва след като минат много години на смяна на духовните състояния, съпроводени обикновено с четене на Светото Писание и творенията на Светите Отци на Църквата, беседи с духовни наставници и други подвижници на благочестието, след дълга борба със страстите, човек открива в себе си светлината на познанието на пътищата на духа, дошла тайно незабелязано (Лука 17:20). Това познание, наречено от нас догматическо съзнание, е дълбокият живот на духа, и в никакъв случай не абстрактен гносис.

* * *

Бог не е завистлив. Бог не е самолюбив и не е честолюбив. Той Сам смирено и търпеливо търси всеки човек на всичките му пътища и затова всеки може в една или друга степен да познае Бога не само в Църквата, но и извън Нея, обаче съвършеното познание на Бога, освен с Христа или извън Христа е невъзможно (Мат. 11:27).

Извън Христа никой духовен (мистичен) опит не дава на човека познание за Божественото Битие като Единна непостижима абсолютна Обективност в Три непостижими абсолютни Субекта, тоест като Троица единосъщна и неразделна. А в Христа това откровение, това познание става светлина на вечния живот, която струи върху всички прояви на човешкото битие.

В писанията на Стареца Силуан ясно се разбира, че той без всякакви противоречия е живял в Единния Бог в Три Лица. Едни и същи имена: Отец, Господ, Владика, Цар, Създател, Спасител и други, той в молитвите си съотнася ту отделно към всяко Лице на Светата Троица, ту към Единството на Трите Лица.

Според категоричното свидетелство на Стареца чрез Светия Дух се познава Божеството Иисус Христос. Позналият така Божеството Христос чрез духовния си опит постига в Него неслятото съединение на две естества и две воли. Също чрез Светия Дух, в духовния опит, се познава нетварната природа на Божествената Светлина и другите догмати на нашата вяра. Но тук е необходимо да се отбележи, че онова догматическо съзнание, което идва от опита на благодатта, качествено се различава от подобното му по външност догматическо съзнание, явяващо се следствие или на "вяра от слушане", или на академично обучение, или като философско убеждение, като абстрактно идеални представи.

"Едно е да вярваш в Бога, и друго – да си познал Бога", казва Старецът.

Абстрактно идеалните представи могат да съответстват на истината на битието, но дори и в този случай, отделни от положителния опит на благодатта, не се са онова познание на Бога, което по същността си е вечният живот (Йоан 17:3). Но и те са ценни, тъй като във всеки момент могат да послужат на човека и в истинския духовен живот.

* * *

Един богослов-интелектуалист би казал за писанията на Стареца: не намирам тук богатство на богословската мисъл; не виждам тук догматическо познание. Така ще каже, понеже неговата духовност принадлежи на друга страна на религиозния живот.

Богословът-рационалист е зает с множество проблеми и търси решенията им по пътищата на умозрителната разсъдъчност. Неговият истински религиозен опит не е голям, главният му опит принадлежи на сферата на разума, а не на живото общуване с Бога. Той смята, че научната му ерудиция и разсъдъчният опит са духовно богатство, и го цени толкова високо, че в очите му всеки друг опит отстъпва на втори план.

За истински религиозния, търсещ живото богообщуване, за живеещия в Бога, е очевидна наивността на увлеченията на рационалиста. Той недоумява, донякъде не разбира, как може умен човек да се задоволява с догаждания и абстрактни построения? Рационалистите например векове си блъскат главите над решението на проблема за съотношението между благодат и тварна свобода. Те като че ли забравят, че има и друг път към решаването на тези въпроси: пътят на битийното познание на взаимодействието на Божествената благодат и човешката свобода. По този път е вървял Старецът Силуан. Тъкмо това е и пътят на Църквата. Църквата е силна и богата не с научната Си ерудиция, а преди всичко с действителното притежаване на даровете на благодатта. Църквата живее със Светия Дух, диша с Него, и чрез общуването знае как действа Той, знае също и това как и в какви предели се проявява човешката свобода.

Взаимодействията между благодатта и свободата са безкрайно разнообразни. Това разнообразие е следствие от една страна на мярата или степента, или силата на благодатта, от друга – на духовното състояние на всеки отделен човек. Според свидетелството на Отците на Църквата и Стареца, когато Господ дойде в душата на човека, когато Божията Светлина обеме целия човек, когато човекът цял е в Бога; тогава той като че ли губи свободата си; тогава свободата му се проявява само в това, че той изцяло се отдава на Бога и вече не действа сам, а само приема дареното от Бога. В това състояние човек не пита за нищо (Иоан 16:23). Ако се изразим с други думи: тогава отпадат всички въпроси, каквато е да било "проблематика".

Като говорим това, ние изобщо не помисляме да отхвърлим законността и естествеността на неясните търсения и питания на душата. Не. Но ние говорим за различни пътища. Докато един се удовлетворява и иска отговор в рационалното, друг го търси в истинното битие. Рационалистът, за да удовлетвори нуждите на ума си, построява много сложни богословско-философски системи, извършва колосална работа, за да може диалектически, ако не да докаже, то поне да развие и покаже как стоят нещата в неговите представи. Нерядко на това се посвещават всички сили, богати дарования, целият живот. И по един странен начин от погледа му като че се изплъзва безпочвеността на подобно търсене.

Нима е възможно решението на стоящите пред нас въпроси за вечния живот по тези пътища? И ако беше възможно, то, все пак, абстрактното знание ли е истинският живот? Нима може духът на човека да бъде удовлетворен от подобно наивно решение?

Блаженият Старец от млади години е почувствал нужда от истинско битие; той трескаво е търсил онази реалност, която съдържа в себе си неопровержимо свидетелство на нашия дух за вечното битие, подобно на онова колко неопровержимо е непосредственото свидетелство на нашето съзнание за факта на земното ни съществуване.

Историята на човешката мисъл и духовния опит помни един забележителен момент, когато са били изречени думите: "Мисля, следователно съществувам" (Декарт). Друг философ, от нашето време, другояче е осъзнал живота: "Бих казал: обичам, значи съществувам, тъй като смятам любовта за по-дълбоко основание за осъзнаване на нашето битие". Други са казали: "Ям, ходя, значи съществувам", тоест: "всяко действие и проява на моето аз е показател за моето битие".

Всички тези мисли съдържат в себе си елементи от разсъдъчната рефлексия върху въпроса: съществувам ли? Но и извън тази рефлексия, в сферата на ирационалното самосъзнание всеки човек се осъзнава като съществуващ.

Има духовни състояния, когато човек достоверно знае чрез непосредствено познание, че той не умира, че е причастен към вечния живот; когато Светият Дух, както се изразява Старецът, свидетелства на душата спасение. И търсенето на такова разрешение на стоящите пред нас проблеми е наистина достойно за един мъдър мъж. Този път е пътят на битието, по който върви Църквата Христова. Богатството на Църквата е истинският опит на Божественото битие. И Блаженият Старец е богат именно с този опит на вечното битие, дарен от Светия Дух, и изхожда от него.

Старецът казва:

"О, Свети Дух... Ти ми откри една непостижима тайна".

И ако му кажеш: разкрий на нас сега тази тайна, която Светият Дух ти е дал да познаеш, следва отговор, какъвто не сме търсели. Той казва:

"Духът Свети невидимо дава на душата знание".

"Той ми даде да позная Господа — моя Създател. Той ми даде да позная колко много ни обича Господ... Това не е възможно да се обясни"...

Ето колко беден е Старецът диалектически. Но би било грешка да се смята, че това е следствие от неговата необразованост. Дори човек изключително надарен интелектуално и способен към рационалистично мислене, също ще немее, когато се докосне до онова битие, за което говори Старецът. Тук не може да има «богатство» на мислите и богословските концепции. Словото човешко не е способно да изразява онова битие, към което сме призвани, което дарява Бог. Дори Сам Господ не ще да го описва с думи, но казва: "А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина... и него ден няма да Ме попитате за нищо" (Иоан 16:13; 16:23).

---

(1) Преп. Исак Сирин. Слово 42, стр. 263, изд. М., 1858 г.

---

Пo книгата Старец Силуан Афонский, Москва, Руско Подворие, Света гора, Свято-Пантелеймонов манастир, 1996 г., издадена с благословията на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия Алексий ІІ

Превод от руски: Анна Георгиева

Източник - Двери на православието. 

Кратки биографични данни за архимандрит Софроний

 

 на снимката иеродякон Софроний със старец Силуан

         

  Архимандрит Софроний /в света Сергей Семьонович Сахаров/  22 септември 1896-та в Москва, Руска империя – 11 юли 1993-та Молдън, Есекс, Англия.

  Роден в московско православно търговско семейство. В детството си се увличал в четене на Гогол, Толстой, Достоевски и Пушкин.

 Участник в Първата световна война с чин на младши офицер от инженерни войски. Занимава се с живопис и през 1915-та година постъпва в Художествнета академия, където учи до 1917-та. През 1918 в Москва два пъти  е арестуван от органите на ЧК.

  През 1921-ва емигрира от Русия и прекарва няколко месеца в Италия и Берлин. През 1922-ра отива в Париж, където се изявява като художник  и излага свои картини в парижките галерии. През 1924-та година на Пасха получава като видение Нетварната Светлина и решава да посвети живота си на Бога. / Тук трябва да споменем, че като по-млад се увличал от далекоизточни медитативни практики,  от които се отказва,  покайва се дълбоко и се обръща към личностния Бог на православната Църква. Как точно се случва това, той е описал в духовната си автобиография  „Да видиш Бога както си е” претърпяла издание на български под заглавието „Ще видим Бога както си е”./

   През 1925-та година постъпва в подготвителния курс на Свето-Сергиевския богословски институт в Париж, но скоро заминава от там първо за  Югославия, а после на Атон, където на 8-ми декември 1925-та година бива приет като послушник в манастира „великомъченик Пантелеймон”, а на 18-ти март 1927-ма година в постриган като монах под името Софроний.

   През 1930-та година се запознава със старец Силуан Атонски, който става негов духовен наставник и това е една повратна точка в живота на Софроний. В лицето на старец Силуан той намира жив свидетел на Христа и Свещеното предание.

  На 30-ти април 1932-ра  година бива ръкоположен за йеродякон от епископ Николай Сръбски/св. Николай Велимирович/.

  През 1935-та йеродякон Софроний заболява тежко, но независимо че е бил на ръба на смъртта, той оцелява и на 1-ви декември 1935-та година е постриган във велика схима.

 През 1938-ма година се преставя блажено в Господа наставникът на Софроний старец Силуан, вследствие на което иеродякон Софроний отива в „пустинята”. Първо в Карулия, а след това в други скитове.

  През 1941-ва е ръкоположен за йеромонах и от 15-ти  февруари 1942-ра става духовник на атонския манастир св.Павел.  От 1943-та до 1947-ма е член на братството на Троицката келия в Неа Скити.

 След войната по политически съображения йеромонах Софроний заедно с група други руски монаси е изгонен от Атон и през 1947-ма отива във Франция, където постъпва в 4-ти курс на Свето-Сергиевия богословски институт. Заради премиаването му в клира на Западноевропейската Екзархия на Московската Патриаршия е изключен от института и започва да служи в Николската църква към руския старчески дом Сен Женевиев дьо Буа /1947-ма – 1956-та/.

 През 1948-ма година публикува първото ръчно  издание на книгата си „Старец Силуан”, а през 1952 година в Париж излиза и първото типографско издание на същия труд посветен на  св. Силуан Атонски и съдържащ записките на светеца.

 На 25 април 1954-та година иеромонах Софроний е възведен в архимандритско достойнство, а в 1956-та се опитва да създаде манастир в една ферма близо до Сен Женевиев, но опитът да се създаде пълноценна монашеска обител е неуспешен по ред причини и старец Софроний заминава за Англия, където основава манастира св. Иоан Предтеча в графство Есекс под юрисдикцията на Константинополската Патриаршия. От 1959-та до 1964-та е първият игумен на обителта, а след това и до смъртта си, оставя поста на игумен и е духовник на манастира.

 Преставя се в Господа на 11-ти юли 1993-та година в същия манастир.

   

 Още информация на руски език

Благодатта на покаянието - архим. Софроний Сахаров

/ Из книгата "Да видиш Бога както си е", преведена на български със заглавието "Ще видим Бога както си е"/



Християнинът се смирява в сърцето си до крайна степен, слиза в съзнанието си "по-ниско от всяка твар" и чрез това смирение се възнася към Бога, а така се издига над цялото творение.
Благодатта на покаянието се дава на онези, които с пълна вяра приемат Христовото слово, че ако не повярваме в Неговата Божественост и в абсолютната истинност на всичко, заповядано от Него, то тайната на греха няма да ни се разкрие в своята онтологическа дълбочина, и ние "ще умрем в греховете си" (ср. Иоан 8:21, 8:24).
Понятие за греха има само там, където отношенията между Бога-Абсолют и човека-твар приемат чисто личен характер. Иначе остава само интелектуалната представа за тази или онази степен на съвършенство на формата на съществуване. Грехът винаги е престъпление срещу любовта на Отца. Той се проявява като наше отдалечаване от Бога и склоняване на волята ни към страстите. Покаянието винаги е свързано с въздържане от греховните влечения. И извън християнството се води борба с някои от страстите; и в хуманизма се наблюдава преодоляване на едни или други пороци; но, доколкото липсва знание за дълбинната същност на греха - за гордостта, дотолкова този зъл корен остава непреодолян и трагизмът на историята не престава да расте.
Неизброими са формите на проява на гордостта, но всички те изкривяват Божия образ в човека. Извън Христа, без Христа, трагизмът на земната история на човечеството е неразрешим. Атмосферата на Земята е преситена от миризмата на кръв. Всеки ден вселената се захранва с вести за убийства или за изтезания на победените в братоубийствени конфликти. Мрачните облаци на омразата скриват от взора ни небесната Светлина. Хората сами строят своя ад. Без нашето цялостно изменение чрез покаяние няма да дойде избавление за света, "избавление" от най-страшното проклятие - войната. Смиреният носител на любовта предпочита да бъде убит, вместо да убива.
От всички пътища, които ни водят към познание на греховете ни, най-важният е вярата в това, че Христос е Бог. Заради тази вяра върху човека слиза любовта на Светия Дух. Позналият опитно светия огън на божествената Любов естествено се стреми да пребъде винаги в това благодатно състояние. И ако той извърши с дело или само в помислите си нещо, вследствие на което настъпва отслабване на чувството за любовта Божия, то самото това отслабване на благодатта, без всякакви рационални психоанализи, е показател за нашето отстъпление от Правдата Божия. Тогава духът ни устремно се обръща към Бога с покайна молитва, чрез която идва прошката като възстановяване в Любовта.

 източник pravoslavieto.com

Из писмата на стареца Софроний (Сахаров) до прот. Георги Флоровски

  Неотдавна в интернет стана достъпна обемната кореспонденция между големия подвижник на XX век архим. Софроний Сахаров и известния богослов отец Георги Флоровски, издадена от манастира "Св. Йоан Предтеча" в Есекс. Предлагаме на читателите на Двери две от писмата. Първото е написано буквално два месеца след основаването от стареца Софроний на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс Англия, който се превръща в светилник на Православието не само в Англия, но и в цяла Европа. То разкрива атмосферата в манастира, неволите и трудностите, с които се е сблъсквал и е трябвало да преодолява този велик молитвеник на нашето време. А второто съдържа размисли за епископското служение и неговата криза и е написано по повод хиротонията на Волоколамския епископ Василий (Кривошеин) през юни 1959 г.

Воистину Воскресе Господ!

Уважаеми и дълбокопочитаеми отец Георги!

Много се зарадвах на Вашия пасхален поздрав, който получих вече тук, в Англия.

Вие добре разбирате, че на стари години е нелеко дело да  направиш такава промяна, да започнеш нов живот, в нова страна, където всичко ми е непознато, на език, който ми е съвършено непонятен. Ние, тоест аз и тези, които са с мен, веднага и изцяло се потопихме в работата. Невероятно много трябва да бъде извършено, за да се устрои животът. Огромни усилия ни струва нашата малка църква вътре в дома. Основната работа по нея почти завършихме в петък, преди Лазарова събота, и службите на Страстната седмица, както и Пасхалните, извършихме и извършваме в нея. За нас това е голям успех. Слава на Бога. Освен това трябваше да се организира ежедневният живот: „кухня”, градина, отопление, почистване на дома, подреждането на нашите стаи и други работи без край. Всички ние работихме действително до изнемога. Често ми се събираха не повече от четири часа сън в денонощие.

Още от момента на нашето пристигане тук (за което беше писано в много списания и дори бе оповестено по радиото) хората, често наивни, искаха да ни посетят, желаейки да видят нашето богослужение, устройството на нашия „аскетичен” живот, нашите „устави”, „порядки” и всичко подобно. Пишеха ни писма и с нетърпение чакаха отговори, нещо, което много ни терзаеше. Аз лично написах около двеста писма за тези два месеца, но с това не успях да потуша недоволството към нас. Мнозина са обидени от моето невнимание. Аз съм в ужас.

В отчаяние съм от всичко това, защото мнозина в своята обида ни „отмъщават” с лоши думи, с неправилно тълкуване на поведението ни и така нататък. Не изключвам възможността някои нарочно „да използват” така създалото се в практически план наше затруднение, за да посеят нещо против нас. Но се налага, често против желанието ни, да подминаваме всички обвинения, защото в противен случай нищо няма да бъде направено и всичко ще се провали.

Един местен свещеник, много добър човек, който ни продаде този дом, дойде по време на работата ни и, като видя дома си в „такова ужасно състояние”, си тръгна дълбоко разочарован. Едва вчера, когато дойде отново и видя нашата църква, се успокои и промени. Не трябва да се показва на хората каквото и да е в незавършен вид. Като са неспособни да видят „края” на делото според  началото му, те изпадат в „шок”. Затова не ми се иска да приемам почти никого, за да не остане в съзнанието им неправилно впечатление.

Струва ми се, че аз Ви изпратих от тук едно писмо с въздушна поща, в което Ви уведомих за моето преместване и за други неща. Не разбирам, какво се е случило: писмото ли се е загубило или аз „само съм искал” да Ви пиша.

Сега Ви пиша обикновено писмо, за да ви изпратя с него и копие на един последен по време отзив на книгата (става дума за книгата „Старецът Силуан”, към чието английско издание има предговор от отец Георги Флоровски, бел. прев.). В него много добре е изразено „онтологичното” разбиране на заповедта за любовта към ближния, враговете и т.н. Също така със завидно уважение авторът на отзива говори за Вас като за изключителен православен богослов на Запад. Този отзив прави впечатление, че е написан от човек, възпитан в съвременната богословска литература в Европа, нещо не съвсем обичайно за Англия. Моята преводачка дори ми каза, че в самия език на отзива има нещо, което издава автора по-скоро като чужденец, който владее добре английския език, но не като англичанин по произход. Аз сам не мога да определя.

По-късно ще се постарая да намеря самото списание и да Ви го изпратя. Аз живея на село (по мерките на Англия – „дълбока провинция”). Издателството е доволно от това как се разпространява книгата. До днес са продадени 800 екземпляра. Аз не знам, удовлетворително ли е това или е малко?

Чух, че след като в печата са се появили толкова разнообразни отзиви за книгата, нейното издаване в Америка е твърде вероятно. Подкрепете това дело.

Отец Василий (става дума за бъдещия Брюкселски архиепископ Василий Кривошеин, бел. прев.) е имал някакви проблеми с отец архимандрит Николай и е бил принуден да напусне Оксфорд и да се засели в Лондон. При всички случаи на „човешки” конфликти всеки вижда своята правда и всяка външна намеса е рискована. Разбира се, отец Николай е вече стар и не може да бъде гъвкав и „пластичен”, което прави животът с него нелек. Сам отец Василий ми е говорил за това.

Въпросът с неговото ръкоположение за епископ и до днес за мен е неясен. Видях го преди месец в Лондон. Тогава той писа на митрополит Николай за делата си и чакаше някакво решение. От тогава нищо ново от Лондон не съм чувал. Което не означава, че през това време нищо ново не се е случило. Просто искам да кажа, че моите сведения са малко остарели.

Ако Вие дойдете в Англия, то аз всячески ще се постарая да Ви осигуря и пътуване до нас в Old Rectory. За мен ще бъде голяма радост да Ви посрещна тук. Домът е голям. Градината е голяма. Мястото е прекрасно. Тишина, почти пустинна. Ние сме на края на света. Ако и в материално отношение животът беше по-лек, то всичко би било действително напълно благоприятно.

Аз, както вече Ви писах, мисля да направя на конференцията в Оксфорд малко съобщение „За трите отречения, необходими за достигането на съвършенство у преп. Касиан Римлянин и преп. Йоан Синайски (Лествичник)”. Ако Вие, като истински познавач на Светите отци, можете да ми посочите и други места у тях, имащи отношение по този въпрос, ще Ви бъда дълбоко благодарен. За мен е трудно да пътувам до библиотеки. Ако у Вас се е запазила моята брошура на френски (Des fondements de l’ascese orthodoxe…) или на руски („Об основах православного подвижничество”) то там на с. 6-7 във френската или на с. 8-9 в руската може да видите за какво искам да говоря.

Моето благословение и най-добри пожелания за Ксения Ивановна.

Предан, с любов

Архимандрит Софроний.

The Old Rectory (Essex, England)

6 май 1959 г.

                                                                                * * *Воистину воскресе!
Скъпи и дълбокопочитаеми отец Георги!

Благодаря Ви за писмото. Благодаря Ви за добрата дума. Нашето начало тук беше в много отношения изключително благоприятно. Но това не отстранява онези неразбирания и недоволства, за които Вие говорите именно като за свидетели на доброто начинание. Най-печалният момент се състои в това, че такива недоброжелателства и недоволства срещаш много по-често в близката църковна среда, отколкото сред инославните и чужденците. Не изключвам възможността да дойдете тук преди Оксфордската конференция на кола от Лондон или дори от Оксфорд.

Отец Василий трябва да бъде ръкоположен за епископ днес, в Лондон, 14 юни. Мисля, че ще го ръкополагат екзархът, архиепископ Николай и епископ Антоний Блум. Титулът на новия епископ е Волоколамски, а длъжността - втори викарий на екзарха.

По този повод мисълта ми отново се насочи към въпроса за йерархическото устройство на Църквата. Неизбежността и неотстранимостта на йерархията мисля, че всички разбираме. Не мисля, че сред православните има някой, който би възстанал против това „учреждение”, „установление”. Но историческият опит показва, че когато неравенството, което е задължително свързано с идеята за всяка йерархия, премине известни граници, тогава се разрушава възможността за нормално общуване между йерархичните степени. Влизайки в състава на висшия йерархически „клас”, за съжаление, повечето епископи губят дължимото уважение към тези, които стоят по-ниско от тях по отношение на тяхната степен, тоест, свещениците. В общия църковен живот се внася чужд елемент - този на „класовите отношения”. Епископите твърде често престават да бъдат не само братя, но дажи и отци. Те чувстват себе си преди всичко владици (деспоти на гр. ез.) и също твърде често клонят към „деспотизъм”. Ако в миналото подобно подчертано „неравенство” между епископите и свещенството (за монашеството даже на говоря) в някаква степен е съответствало на „социалния” строй и реалното състояние на нещата (например, слабо разпространеното образование), то сега спазването на същата дистанция между свещеници и епископи стана напълно неполезно за живота на Църквата. Аз съм дълбоко убеден, че в началото на Революцията такова явление като „Живата църква” (и другите презвитариански движения в други времена и в други условия), са били предизвикани именно от подчертаването на „неравенството” от страна на самите епископи. Към настоящия момент аз с дълбока скръб следя, как все по-силно се проявява тенденцията сред епископата да прокара „граница” между тях и останалото Тяло на Църквата. В борбата против идеята за „царственото свещенство” на всички християни (виж 1 Петр. 2:9), в борбата против идеята за съборността, включваща освен епископата и свещенството, и монашеството, и миряните, в стремежа да се представи епископата в цялост като носител на непогрешимост и с изключително право на учителство, в тези и подобни неща аз виждам страшна реакция, която може да се окаже гибелна за съдбините на Църквата в бъдеще.

Според мен това може да се разглежда като рязко снижаване на богословското ниво на църковното съзнание в наши дни. И се боя, че сега вече би било трудно да се противодейства на този процес.

Не мога да кажа, че никога не съм срещал епископи, които не са се стараели да премахнат непреодолимата пропаст между йерархичните степени и в личен план са оставали братя, приятели, сътрудници и съслужители на Божия престол. Но за съжаление, те са рядко явление. Удивително е, какво силно влияние имат социалните форми на живота през различните исторически периоди върху църковния живот. Удивително е колко рядко се среща съзнанието, че нашето християнство е религия абсолютна и затова е длъжна да съзнава своята независимост от останалия свят, където всеки „строй", всеки „режим", всеки „порядък” неизбежно носи в себе си възможността от „злоупотреба”, извращения, експлоатация и впоследствие до пълно израждане.

Ако се върнем към Църквата, към това, което виждаме в нейния живот през последните две столетия, то не бива да оставаме равнодушни пред факта, че епископите, които защитават духовното и богословско начало на Църквата, са малцинство. И в миналото такива борци като св. Максим Изповедник или преп. Симеон Нови Богослов, или св. Григорий Палама (до своето епископство), са били принудени да преодоляват намаляващото духовно и богословско влияние на епископите. Връхна точка на извратеното разбиране за „църковна йерархия”, която е съкровена по своята същност, е, разбира се, Ватиканът. Слава Богу, ние нямаме такова нещо. Но тенденцията към установяването на „външен” авторитет се среща у нас в по-голяма степен, отколкото би трябвало да бъде.

Възможно е скоро да излезе немският превод на книгата за Стареца Силуан. Той ще бъде значително по-пълен от английската верия. Преводачката се страхуваше да не се претовари и съкращаваше много, но в издателството, Патмос-Ферлаг, Дюселдорф, помолиха да пропускаме колкото може по-малко. Тя сега е заета с тази работа, живеейки при нас, в Old Rectory.

Господ да Ви съхранява в добро здраве, да благослови Вашите трудове с обилие на нетленни плодове у самия Вас. Както и у тези, които Ви слушат и се учат от Вас.

Предан Ваш архимандрит Софроний,
Поздрави на Ксения Ивановна.
29 май 1959 г.

Превод: Венцислав Каравълчев

Източник dveri.bg 

Повече за прот. Георги Флоровски в този блог 

Някои полезни линкове

            Тук можем да чуем гласa на архимандрит Софроний. Това е една негова проповед, като темата е постът и борбата с изкушенията. Въпреки, че е произнесена след Пасха, тя е  особено актуална към  Великия пост, в който навлизаме сега. За християнина винаги е Пасха и винаги е пост.

За послушанието - архим. Софроний Сахаров

Засягайки въпроса за молитвата лице в Лице, която е начало на разкриването на Божия образ у човека, смятам, че няма да е излишно да се дадат някои пояснения за тази страна от нашия живот в Бога.

Последният стадий на откровението е откровението на личностния, ипостасен Бог1. Ипостасният Бог не може да бъде познат по друг начин освен чрез откровение, което приема формата на явяване на Самия Бог на човека в акта на непосредствено общение „лице в Лице”. Това се дава на молещия се по естествен начин, но такава молитва по своите най-дълбоки форми, по своята същност не е нищо друго, освен Действие (Енергия) на Бога вътре в човека.

Нужно е Бог „да ни потърси и да ни се яви”, казано с думите на старец Силуан2. Когато този ипостасен Бог се открива на човека, както бе казано по-горе, в непосредствено общение, макар то да е все още „като в огледало” (2 Кор. 3:18), тогава у самия човек се появява като някаква нова светлина съзнанието за собствената му ипостасност, в която най-вече се съдържа Божият образ. Човекът, който „носи плът и живее в света”, има преди всичко опит за своята ограничена до крайност индивидуалност. Затова и появата у него на новото, „разширено” съзнание прилича на раждане свише: „Ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие” (Иоан 3:3). Вследствие на това раждане молитвата получава друг характер – тя излиза извън пределите на всичко временно и „материално”, и човек живо и силно усеща себе си въвлечен в Божията вечност.

Явяването-откровение на ипостасния Бог на човека води до осъзнаването, че ипостасността е форма на Битието на Абсолютното и Безначално Божество; че това измерение – ипостасността – не е ограничаващо, а е Онзи, Който наистина живее: „АЗ СЪМ” (вж. Изх. 3:14; Иоан 8:58). Извън това измерение – извън ипостасния Бог – нищо тварно или божествено не съществува и не може да съществува. В самото Божие Битие няма такава „същност”, която да е извън Ипостаста. Ето защо молитвата на християнина се принася на Бога като молитва „лице в Лице”, а не като търсене на или обръщане към свръхипостасна Същност.

Това познание по естествен начин ни разкрива факта, че ние сме тварни ипостаси, надарени със свобода за самоопределяне, което може да бъде както отрицателно, така и положително по отношение на нашия Творец и Първообраз. В дадения случай ще говорим само за второто.

Една свободна, не-детерминирана ипостас може да бъде сътворена само като чиста потенция, която след това трябва да се актуализира. И така ние все още не сме напълно ипостаси; ние преминаваме през процес на ставане, който има една или друга продължителност, през осъществяването на ипостасната форма на битие от „атомизираната” форма. Понятието личност-ипостас в никакъв случай не бива да се смесва с понятието индивид, на гръцки – „атом”, т. е. не-делимо. Нещо повече: това са два противоположни полюса на човешкото същество. Едното понятие изразява последната степен на делене вследствие на падението, а другото показва „Божия образ”, по който е бил сътворен Адам, в чиято утроба потенциално се съдържало цялото човечество. Това е образът, който е бил обновен с явяването на Въплътилия се Логос, втория Адам.

Имайки предвид казаното дотук, в мисленето си за Бога ние не пренасяме своя опит на ограничени индивиди върху Божието Битие. Това би довело до положението да отречем в Него ипостасния „момент” и вследствие на това да се стремим към някакъв свръхличностен, трансперсонален Абсолют. Движението на нашия дух е молитвата лице в Лице, т. е. обръщането на тварната ипостас към Ипостаста на Бога. В нас трябва да се разкрие ипостасното начало, на което преди всичко принадлежи вечността и което преди всичко е способно да приеме обожението. Беседата, която следва, е за пътищата, които водят към тази цел.

Всички ние, извиканите от небитието, живеем в оковите на относителното време и относителното пространство. На човешкия дух, образ на Абсолютния Бог, е тясно в рамките на този материален свят; той усеща себе си вързан като пленник, осъден на смърт. За страданията на духа му е характерно отчаяние, от което се ражда молитва с друго напрежение, молитва с „надежда без никакво основание за надежда” (Рим. 4:18). Може би на всички нас, децата на тази епоха, е нужен опитът от такова отчаяние в процеса на раждането ни за вечността.

След появата си на този свят човек се учи от баща си и майка си, от приятелите и учителите; когато порасне, той страстно се хвърля на всяко ново познание; след известно време обаче се убеждава, че научното познание не само не го извежда извън измеренията на относителното време и пространство, нещо повече – това познание още по-здраво обвързва съзнанието му към детерминирания аспект на битието на света, то убива в него и самата способност за духовно възприемане на друг порядък на битието. Когато се обърне към книгите, в които се надява да намери познание за Вечния, той скоро съзира недостатъчността на чисто интелектуалното разбиране, че нищо не може да съществува извън безначалната основа на всичко съществуващо. Тогава в него се ражда чиста молитва с пределно напрежение на цялото същество. Само чрез такава молитва той бива чут от Бога и приет в Неговата вечност.

Тази „отчаяна” молитва, без съмнение, е дар свише. Тя поставя човека на границата между времето и вечността. Времето, сякаш забравено, остава някъде назад, а духовният взор е изцяло насочен към вечността. Такова придвижване на духа чрез молитвата до последните граници на времето отваря ума, за да разбира много изрази в Писанието, които преди това са изглеждали парадоксални. Ето някои примери: „За Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години – като един ден” (2 Петр. 3:8); „изкупени сте (...) с кръвта на непорочния и чист като агнец Христос, Който е бил предназначен още преди свят да се създаде, но се яви в последно време” (1 Петр. 1:18–20); „всички тия неща бяха написани за поука нам, до които стигнаха краищата на вековете” (1 Кор. 10:11); „Той ни избра, преди да се свят създаде” (Еф. 1:4); „познахме Оногова, Който е отначало” (1 Иоан. 2:14); „и се закле в Оногова, Който живее вовеки веков (...), че не ще вече да има време” (Откр. 10:6).

Какъв е смисълът на тези изрази – „последните времена” или „краищата на вековете”? Или в Литургията на св. Йоан Златоуст: „Дарил си ни Твоето бъдещо царство”61, или в Литургията на св. Василий Велики: „Видяхме образа на Твоето възкресение, изпълнихме се с Твоя безкраен живот?”3

Апостолите, поради непрестанното си общение с Божествената Ипостас на Логоса, още на земята са пребивавали с духа си и във вечността. За тях, както и за всеки друг човек, познал в опита такова състояние, времето на този век достига своя край.

Именно това поражда у тях „странните думи”. Тяхното възприятие на времето е различно от представите за времето на Нютон или Айнщайн, както и на различните типове философи и гностици. Времето за апостолите става сякаш „място”, в което са възможни такива преживявания, на чиято граница би могла да се извърши и първата среща с Безначалния. Виждаме, че на някои хора е било дадено „да видят царството Божие, дошло в сила, преди да вкусят смърт” (вж. Марк 9:1). На тях им е присъщо особено възприятие за времето и света изобщо.

Пътищата на Господа са следните: отначало Той търси човека, открива му Своето „Лице”, въвлича го в Своята вечност, като върши това без насилие над човека, а след това може отново да го „върне” в рамките на времето. Струва ни се, че няма друг смисъл от това завръщане, освен да се даде на човека възможност да прояви в акта на своя земен живот полученото познание за Вечносъществуващия, да бъде свидетел за Неговата любов към хората. Самият човек обаче преживява това завръщане като „отдалечаване от Господа” (вж. 2 Кор. 5:6), като отнемане на благодатта или изоставяне; и той се измъчва под бремето на тленното тяло.

Жаждата да намери отново пълнотата на изгубеното единение с Бога тласка човека към подвиг, който, вече като човешко действие, се превръща в аскетическа „наука”, „изкуство”, „култура”. В наше време тази култура за мнозина е потънала в забрава, станала е неразбираема, отхвърлена.

Православната аскетическа култура има много страни. Една от тях е монашеската, или всъщност християнската. В допълнение към това, което се казва за послушанието в другите части на тази книга, сега ще се опитам да изразя някои съществени положения за смисъла и резултатите на този подвиг.

Като всяка велика култура, послушанието има много степени в зависимост от духовната възраст на човека. Отначало то може да има характера на почти пасивно склоняване на волята пред духовния отец поради доверие към него, с цел да се познае по-добре Божията воля. В своята по-съвършена форма то е активна дейност на нашия дух, стремящ се да следва заповедите на Христос, Който безкрайно е възлюбил света. Нагласата на човека, преуспяващ в послушанието, се характеризира с това, че той напряга цялото си внимание и цялата си воля, така че възможно най-дълбоко да възприеме мисълта и волята на другата личност и след това в акт на духовна любов да осъществи възприетата мисъл или воля на брата. Чрез такъв акт на послушание сърцето на послушника се разширява, умът му се обогатява и в душата му навлиза нов живот.

В своето по-нататъшно развитие подвигът на послушанието води до все по-финото възприемане на всеки човек, до усещането в него на Божия образ, а това е показател за нарастването на истинската човешкост и у самия послушник. Св. Йоан Богослов пише: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед: който люби Бога, да люби и брата си” (1 Иоан. 4:20–21). А и Сам Господ казва: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди” (Иоан 14:15). Същата е диалектиката и в плана на послушанието. Който обича брата си, той, естествено, желае да изпълнява волята му, да се смирява пред него; и ако ние не се смиряваме пред брата и нямаме послушание пред него с дела, които винаги са в една или друга степен малки, то как бихме могли да се смирим пред Бога и да бъдем послушни в изпълняването на Неговата велика вечна воля? Как ще изпълним заповедта да обичаме ближния си като самия себе си или заповедта да обичаме враговете си? И така подвигът на послушанието е нужен не само по отношение на Бога, а и на брата, когато, разбира се, той иска от нас нещо, което е възможно и не е противно на Божията заповед.

Мъчителен е подвигът на послушание към брата, но той развива в нас способността за бързо и тънко проникване в духовното състояние на все по-голям брой хора. Но послушанието води и до нещо по-голямо: сърцето получава тънка чувствителност и става възприемчиво за тихия глас на Бога вътре в нас, става способно да вижда Неговата воля. Това състояние уподобява човека на Единородния Син на Отца, тъй като с течение на времето го прави всемирен, носещ в духа си цялото човечество, по подобие на божествената всемирност на Самия Христос.

Без културата на истинското християнско послушание човекът неизбежно остава „затворен кръг”, винаги нищожен пред лицето на Божията безкрайност. Колкото и „образован” да е човек, без опита на евангелското послушание вратата към вътрешния му свят остава здраво затворена, и Христовата любов не може да проникне и насити този свят.

Душевноболните не са способни да възприемат нито мисълта, нито волята на друг човек. Ето защо липсата на послушание в предразположението на човека е верен признак за душевна болест, която го държи в клещите на егоистичната индивидуалност, противоположна на ипостасното начало. Тя го прави невъзприемчив за Откровението, дадено от Въплътилия се Логос, Който ни е явил в исторически план нашия предвечен Образ. Може да се каже, че без непрестанно възпитаване на евангелско послушание в нас истинското богословие, разбирано като състояние на богообщение, остава непостижимо в своите дълбини.

Висока е науката на послушанието. Необходима е или премъдростта на „наивната вяра”, или продължителен молитвен подвиг, за да се отворят духовните очи на човека и да види нейното величие и святост. Помним как старец Силуан, говорейки за живота, скрит в Христовите заповеди, изпадаше в благодарно умиление пред Бога, дарил ни такъв дивен живот.

Напредвайки в подвига на послушанието, човек заедно с това се научава да живее различните състояния или положения не само като „свои”, индивидуални, а и като своеобразно откровение за онова, което става в човешкия свят. Всяка болка и страдание, физическо или морално, всеки свой успех, поражение или загуба той преживява не само затворен вътре в себе си, „егоистично”, а с духа си се пренася в преживяванията на хората, защото във всеки един момент от времето със сигурност милиони хора се намират в състояние, подобно на неговото. Естествено следствие на това движение на духа става молитвата за целия свят. Когато се моли за живите, човек става съпричастен на радостта от любовта им или на ужасния мрак от отчаянието им; когато боледува, той се моли за всички болни в света и мислено се навежда над одъра на онези, които умират от скръб в своята самота или са безпомощни пред ужаса от смъртта.

Когато споменава починалите, той се пренася с духа си в дълбините на изминалите векове и стъпва с ума си на невидим, но страшен път, по който всеки ден преминават хиляди души, напуснали тялото си, в повечето случаи след мъчителна агония. По този начин в душата на подвижника на послушанието се развива състрадание към цялото човечество и молитвата му постепенно получава космически характер, и включва целия Адам, т. е. става ипостасна по образа на всеобемащата молитва на Христос в Гетсимания. В състоянието на тази молитва човек усеща единството си с цялото човечество и да обича ближния си, т. е. всеки съ-човек, за него става „естествено”. Такава състрадателна молитва наистина служи за спасението на света и всеки християнин трябва да стигне до нея някога, и особено свещениците при извършването на Божествената литургия.

Изложените по-горе положения относно „персоналистичното” послушание са тясно свързани с богословското ни схващане за Личността-Ипостас, което произтича от православното разбиране за откровението на нашия Творец и Първообраз – Светата Троица, у Която всяка Ипостас е носител на цялата абсолютна пълнота на Божието Битие. Загубата или отклоняването от това богословие води до осъзнатото или неосъзнато търсене на някакво „свръх-лично” начало и вследствие на това – до отдаване на предимство на „общото” над „частното”. В такъв случай послушанието се изисква вече не спрямо човек-личност, а се превръща в подчинение на някакъв „закон”, „правило”, „функция”, „институция” или нещо подобно. При този без-личен, имперсонален подход към устройството на църковния живот и изобщо на човешкото общество се губи истинският смисъл на евангелското послушание, който се съдържа в Христовите заповеди, и на негово място идва „дисциплината”. Тя е неизбежна и дори необходима за координирането на съвместния живот на хората в интелектуалното, морално и духовно състояние, в което се намират, но все пак не бива да се преминава известна граница. В противен случай ще стане възможна пълната загуба на самата християнска цел и смисъл на живота. Отклоняването от правилното виждане за принципа на Личността в Божието Битие ще намали силата на стремежа ни към съвършенството на персоналистичното послушание, а това би било загуба, която не може да се възстанови с никакви външни успехи на институцията, нито със здравата структура на едно безлично „цяло”. Най-висшата задача на Христовата Църква в Историята е да доведе своите верни синове „до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13), а съвсем не придобиването на материално могъщество или морално влияние, дори то да е световно. „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби...” (Лук. 9:25).

Превод: Мила ИГНАТОВА

Откъс от книгата "Раждането на непоколебимото царство", архим. Софроний (Сахаров), ИК Омофор 2009.

Бележки

1 По-нататък ще използваме предимно гръцките термини „ипостас” и „ипостасен”, за да избегнем излишните терминологични усложнения, които се създават при употребата на термините „личен” или „персонален”.
2 Вж.: Архим. Софроний. Св. Силуан Атонски. С., 2008, с. 115.
3 Евхаристиен канон на Златоустовата литур

Раждането за непоклатимото царство - архим. Софроний Сахаров

Човек не може да познае истински греха си, ако не бъде озарен от нетварната Светлина по таен, т. е. скрит за очите ни, или явен начин. Да виждаш греха си е начало на съзерцанието. Трябва да подчертаем, че това е възможно навсякъде, по всяко време и при всякакви външни условия. Нито бягството в пустинята, нито отстраняването от хората, нито научното богословие или внимателната психоанализа, нито философските концепции или рационалният подход към Евангелието и нищо друго, подобно на изброеното, не представлява само по себе си същността на духовното съзерцание. Разбира се, отиването в пустинята, в затвор или други начини на уединение могат да бъдат безценна привилегия, защото са благоприятно условие за дълбоко покаяние, без което всяко наше действие и всеки вид аскетически живот се превръщат в чисто човешко начинание, всъщност малко полезно за спасението. Чрез болезненото покаяние слиза върху човека благодатта на Светия Дух, която го въвежда в сферата на божествения живот. Колкото по-устремно е покаянието, толкова по-мощно действа в нас Самият Бог, Който ни докосва и дава на Своето създание общение със Себе Си по единствено Нему известен начин. В състоянието на такава благодат човек живее с цялото си същество реалностите на божествения свят и ги съзерцава като очевидност. ЗА ПОКАЯНИЕТО Навярно на някои ще се стори непонятен душевният строй, който имат хората, познали Божието посещение – те реално мислят и усещат себе си достойни за ада и вечните мъки, но при това те не са завладени от отчаяние, а от всеизпълващо чувство за величието на светостта на Бога, благословен навеки. От виждането на безкрайната святост на смирения Христос-Бог съзнанието и усещането за греха, който живее и действа в нас, достигат такава степен, че наистина целият човек, с цялото си същество, се свива и в мощен порив към Бога и силно отвращение към злото в себе си се потапя в плач. Желанието на душата да се уподоби на Бога в святото смирение прилича на смъртоносна жажда. Особена духовна печал от съзнанието за собствената мерзост силно измъчва тогава душата. Тази мъчителна скръб по светостта е вече начало на самата святост, затова отците я наричат свята печал, и възлюбили я поради светостта, те скъпо я ценят и пазят. Онова, което ми бе дадено да наблюдавам у монасите, не е култивиране на патологичен горделив долоризъм; съвсем не. То е нещо съвсем различно по своя род и качество. Когато човек плаче с цялото си същество поради съзнанието за своята неправда, за своята вина, като изпитва дълбок срам за себе си и болезнено преживява своята лишеност от светлината и живота, които му е било дадено да види, тогава от тази с нищо несравнима скръб у него се поражда енергия за стремеж към Бога, чиято сила съответства на силата на скръбта, на страданието. Това страдание може да достигне такава степен, че действително да изтръгне човека от този свят, тогава той наистина забравя света и пребивава в състояние, в което не знае „в тяло ли е бил, или без тяло”. Мъчението на душата, която се кае за своите грехове, има различни степени. Понякога то може да достигне толкова голямо напрежение, че някои отци го наричат „ад на покаянието”. Човек, който не е преминал през този „ад на покаянието”, е малко „способен” за Царството небесно. Но все пак, колкото и тежко да е това „Адамово мъчение”, колкото и силно да е страданието в „ада на покаянието”, в него – поради стремежа и привличането към Бога, резултат на Божия призив – се крият живот и радост. Затова отците наричат този плач и тази печал – „радостотворни”. А когато покаянието достигне известна пълнота, тогава, според степента на пълнотата на покаянието, човек бива удостоен с виждането на божествената Светлина. Доколкото можем да съдим от свидетелствата на много монаси, това виждане става в момент, когато човекът съвсем не го очаква. То се предхожда от особен мир и носи в себе си кротка любов и истинско възкресение на душата. Светите отци по изключителния дар на благодатта през двете хилядолетия опит на Църквата, който неизменно се повтаря от век във век, категорично твърдят, че единственият верен път към спасението е пътят на покаянието; и друг път няма. На покаянието, което произтича от истинското и дълбоко съзнание за собствената вина и отговорност. Истинското покаяние не е просто съзнание за настоящото ни състояние като състояние на грехопадение. Такова съзнание е възможно и извън християнството. Християнското покаяние произтича от съзнанието на дълбоко разумно, свободно, лично, вечно същество – от съзнанието за собствената вина. Имах възможност да наблюдавам у някои хора такова дълбоко съзнание за собствената неправда, вината, че в молитвата си към Бога: „Помилуй ме”, те гледаха на прошката като на чист дар на Неговото милосърдие. Ако се подходи с мерките на справедливостта, прошка няма да бъде дадена. Тя произтича единствено от безкрайната благост на Бога. Душа, която не е мъжествена, която е немощна, бързо изпада в отчаяние и не достига пълнота на покаянието и очистването, а получила за своето малко и нетърпеливо покаяние известна милост от Бога, се задоволява с това. Човекът, който се стреми към Бога, бива изпитван – понякога сурово, а понякога дори „жестоко”. Но не всички са изпитвани по този начин, а само онези, които Бог е „предузнал” (Рим. 8:29) като верни и мъжествени. Бог се бави да посети вярната душа. От това забавяне покаянието у силната и вярна душа се задълбочава, засилва се отвращението към всеки грях, а обръщането към Бога става още по-горещо и напрегнато. АСКЕТИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ За подобието на Христос Този, който наистина пребивава в Христос, не може да не постъпва като Него. Този, който наистина обича Христос, действително спазва заповедите Му, защото не е възможно да обичаш Христос, а да не обичаш Неговите заповеди, които са израз на Христовия дух. Христос е истинската Светлина (Иоан 1:9), и онзи, който е видял тази Светлина и пребивава в нея, естествено, ще бъде подобен на Христос в своите прояви. В какво се изразява това подобие? Преди всичко в това, че такъв човек ще понесе теготите на своите събратя, т. е. ще смята себе си виновен за ставащото зло и, израствайки постепенно в това съзнание, доброволно ще приема всякаква смърт, без ни най-малко да гледа каква е тя и откъде идва. Ако някой започне да убива този човек, сърцето му няма да се надигне да обвинява убиеца; ако го разрушава болест, той няма да изгуби душевния си мир; ако бъде подложен на нападения от бесове, няма да се уплаши от тях и не ще изгуби умилението си. Ето това означава да намразиш душата си. За прошката на греховете Според учението на светите апостоли на човека се дава „прошка на греховете”. За нея през всички векове свидетелстват и хората, познали я в своя опит, получавайки благодатта на Светия Дух, която безспорно свидетелства във вътрешния човек за това чудно събитие. Ето някои признаци за несъмнеността на това вътрешно свидетелство: едно наистина особено действие на Духа, което поражда удивителна промяна на ума и сърцето; действие необичайно, непознато преди, различно от всички други „естествени” преживявания, което тъкмо затова не би могло да бъде плод на въображението или на изкуствена самовъзбуда; тиха, но силна и свята радост и вътрешен мир, които достигат такава сила, че душата забравя целия свят и изпада в състояние, при което губи усещане за всичко материално. Оттук нататък целият живот на човека коренно се изменя; сърцето се отнася нежно към хората, а умът възприема всички неща по нов начин. За монашеското „здраве” Духовен „аристократизъм”, който удържа хармоничното съжителство на духовния, психичния и телесния „състав” на човека, обуславя онова, което сред монасите е прието да се нарича „душевно здраве”. Това хармонично „съжителство” на всички равнища на нашето същество обаче идва като венец на дългогодишен подвиг, свързан с борбата със страстите. Хиляди пъти душата преживява най-различни духовни „бури”, посещения на благодатта, борба с унинието, борба за молитвата, борба с хората, които поради неразумието си враждуват против духовните ни стремежи, и други подобни неща. Един известен учен богослов, след като прекарал доста време на Атон и наблюдавал двама монаси, към които бил благоразположен, казал на единия от тях: – Отец А. и Вие сте два противоположни типа християни: отец А. е хармоничен, а Вие сте трагичен тип. Монахът отговорил: – Не познавам друга хармония, освен тази на съвършената Христова любов, и там, където я няма, трагедията на борбата е неизбежна. Аз не съм достигнал любовта, как бих могъл тогава да бъда спокоен? В отговора си монахът проявил обичайното съзнание на светогорците, че Атон е една голяма лечебница и че всички хора са в някаква степен болни, защото душевното здраве се разбира като преодоляване на греха и страстите и като нов благодатен живот в Бога. Според традиционните разбирания на психиатрията за душевно здрав се смята човек, у когото конфликтите не са достигнали остра форма, явно разрушителна за индивида или нетърпима за обществото. При това психиатърът съвсем не се интересува дали човекът се предава на плътски излишества, или има някаква друга страст, стига той самият да не изпитва страдание поради вътрешен конфликт или да не върши действия, които нарушават общоприетите норми на човешкото общество. И така за психиатъра въпросът за изцеляването се свежда до отстраняване на вътрешния конфликт, а за монаха това е въпрос на постигане на святото съвършенство. За благодатта Способността на човека да понесе пълнотата на благодатта е твърде ограничена. Възхождането на човека в сферата на безначалното Битие е много рядко явление. Това съзерцание се дава само за кратко, а след това оставя човека, ако Бог, по неведоми за нас причини, смята за нужно животът на този човек на земята да продължи. Обикновено ние сме свикнали да мислим, че смисълът на това продължаване е човекът да служи на братята си. Той самият обаче усеща някаква богооставеност поради намаляване на благодатта, а след това цял живот страда, защото вместо виждането на Светлината върху него се спуска някакво „покривало”. В състоянието на съвършена благодат човек не може нито да работи, нито дори да общува с хората. Ето защо грижата за братята изисква с човека да пребивава само „умерена” благодат, умерена също е и любовта. За всеобщото спасение Двама монаси разговаряли за спасението. Единият от тях казал: – Душата ми не може се примири с мисълта, че някой ще погине навеки. Мисля, че Господ ще спаси всички по някакъв начин. Другият отвърнал: – Светите отци казват, че Бог е могъл да създаде човека без неговото съдействие, но да спаси човека без съдействието и съгласието на самия човек е невъзможно. Спасението и гибелта зависят от свободата на човека. Първият казал: – Мисля, че Бог в изобилието на Своята любов ще преодолее съпротивата на творението, без да нарушава свободата му. Вторият отговорил: – Струва ми се, не бива да забравяме, че свободата на човека потенциално е толкова голяма, че той може да се самоопредели отрицателно по отношение на Бога дори в плана на вечността. Онези, които не знаят или забравят това, се хранят с оригеновско мляко. – Но това е безумие! – Да, безумие е. – Какво да правим тогава? – Бог иска да се спасят всички, и ние трябва да желаем на всекиго спасение и да се молим за всички, но нито Откровението, нито опитът ни дават основания да предполагаме, че всички ще се спасят. Свободата е велик дар, но страшен. Източник: http://bogolubie.blog.bg/drugi/2009/11/19/rajdaneto-za-nepoklatimoto-carstvo-ot-arh-sofronii-saharov.439168

В църковното съзнание старец Софроний вече е светец, за това свидетелстват не само духовните му чада от манастира в Есекс, но и много членове на поместни църкви от целия свят. Вече е изобразяван на икони, а има и написана служба за него. Канонизацията на светец е само констатация на святост, така че и преди нея ние имаме всички основания да се молим за застъпничеството на светеца, щом вече за него има свиделство в Църквата. Отче Софроние, моли Бога Отца да ни открие Христовата светлина в Светия Дух!

Покайната молитва /проповед на старец Софроний/

Да бъде благословено Името на нашия Бог! Целият ни опит, свързан със заобикалящото ни пространство, в което се движат небесните тела и заедно с тях нашата Земя, целият опит и трудности, и радостта от познанието, и труда в търсенето на познанието – всичко трябва да превърнем в подготовка за срещата с Онзи, Който е създал този свят и нас. И колкото повече пребиваваме с Него, толкова повече чувстваме Безкрайността и Вечността. Целият живот в Христа Бога, цялото Писание на Новия Завет всъщност говори само за Вечността и за подготовката за нея. Когато Господ идва на земята, Той най-напред казва: “Покайте се”. Разбира се, тези думи са, както вече говорихме, продължение на райската беседа. Когато положим в основата на нашия живот тази Господня заповед – “покайте се” - какво се случва? Отначало преживяваме Адамовото наследство не като наследство, а като наше собствено състояние. Започвам покаянието си с това мое греховно състояние и, странно, колкото по-горещо и по-дълбоко е покаянието ми, толкова повече се приближавам до Адам. И след много години на плач и ридания се появява съзнанието за близостта на Адам. От него, от неговото време грехът е влязъл в света. И покаянието за нашия грях ни довежда при Адам. Съдържанието на живота на Адам става съдържание на нашия живот. Нашето съзнание обаче отива по-нататък и по-надълбоко от Адамовото, не защото сами по себе си ние сме по-дълбоки и по-големи от Адам, а защото Господ ни е дал заповеди, които превишават Адам. Господ, Който се е въплътил и е живял с нас, ни е дал понятия, които естествено превъзхождат мярата на човека. Господ ни е сътворил по Божи образ и по подобие. Сътворявайки човека по този начин, Той всъщност е запечатал Себе Си в нас и всеки от нас повтаря в себе си Бога. Господ състрадава на света в цялата му пълнота. Както казва св. Симеон Нови Богослов, Господ приема смърт и за верните, и за неверните; и за онези, които са благославяли, и за онези, които са проклинали; и за онези, които са се въздържали от грях, и за онези, които са живеели в грях. Той умира за всички, за да спаси всички. А Силуан казва, че, когато до сърцето ни се докосне любовта на Христос, която Го е завела на Голгота, тогава и ние се изпълваме с онова, което е присъщо на Него - въплътилия се Бог, станал човек. Това е целта, която стои пред нас. (...) Когато Господ дава Своята заповед: “А от дървото за познаване на доброто и злото, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17), на Адам е бил обещан вечен живот чрез пребиваване в заповедите. Той е бил поставен да управлява рая, да го опознае и да се заеме с неговото устройство. Но ето, че Адам паднал със страшно падение, което и до сега поразява света. И, ако ние желаем спасението си, ще трябва естествено да положим като основа на монашеския си живот молитвата за целия човек. Тази молитва обаче започва с малкия опит на малкото общежитие, където има само няколко човека. И после, когато постигнем това, изведнъж пред нас ще се разкрие огромното море на Христовата любов. Как да предадем този живот? Ето и моята душа иска да ви го предам. Думите обаче не въздействат, примерът не учи, защото не го виждат. Как да се пробуди в сърцата ви съзнанието за Божествената вечност, когато всичко се променя? Както казва нашият отец (Силуан – бел. пр.), той плакал в молитвата си за цялото човечество повече, отколкото за самия себе си. Когато се каел за греховете си, постепенно, прониквайки в същността на греха изобщо и на Адамовото падение, той се превръщал в носител на космическо съзнание. Спомняте си, говорих ви за св. Серафим Саровски: когато той викал само за себе си - “Боже, бъди милостив към мене грешния”, постепенно ставал наистина подобен на Адам. Силуан, който беше надарен като поет, казваше, че, когато Адам плакал, цялата пустиня на света го слушала с огромно мълчание. Така и молитвата на св. Серафим Саровски - от лична станала космическа и той бил в състояние да предскаже, че в Русия ще бъде Пасха в годината, когато ще намерят мощите му. Както виждате в примера със св. Серафим Саровски, индивидуалната молитва - “Боже, бъди милостив към мене грешния” - станала космическа и тя действа и досега. Всеки път, когато някой иска да носи името Серафим, това е събитие, което се случва в пределите на душата на възприемащия името, то обаче е свързано и с факта, че молитвата на св. Серафим Саровски е космическа по своя характер. Така и от нашия отец Силуан ние постепенно се научаваме на покаяние, което ще ни въздигне до същото състояние и ние, всеки от нас, ще стане Адам. Говоря неподредено, но мисля, че все пак ще стигна някак до там как да живеете като свое това състояние. Когато душата ни навлиза в тази сфера на живота – Божествената сфера, тогава тя усеща по-реално вечността, отколкото времето. И тогава много евангелски думи стават сякаш наши думи, израз на нашето състояние. Такива са страшните думи - “Небе и земя ще преминат, ала думите Ми няма да преминат” (вж. Мат. 24:35). Трябва да възприемем този живот така, че словото на Христос да стане и наше слово. Да, по тяло аз умирам, но какво е моето тяло? - пръст, от която съм взет и в която пак ще отида. “Небе и земя ще преминат...”, т.е. космическото битие не е вечно битие. Защо говоря с такава мъка? Защото желанието на сърцето ми е вие да усвоите това и от вас да се отстрани онзи начин на мислене, който е извращение на християнския живот. Трудно ми е да говоря тези неща, защото много болни души не са способни да чуят това слово. За какво говоря? За това, че мнозина живеят не вечността в Христос, а някаква странна форма на земния живот и за тях времето и дните, при отсъствие на поглед за вечността, се превръщат в единствена реалност и те спорят за календарите. Когато бях на Атон, се проведе календарната реформа, т.е. Вселенската Църква искаше да уточни времето на живота с принципите, които са били заложени отначало. Преди това се получаваше така, че равноденствието беше на девети март, а после стана на двадесет и втори. Тази промяна засяга най-вече външния живот на човешкото общество, да не кажа държавния живот. Да се превръща тази страна от живота в догмат и дори да се късат литургични взаимоотношения са следствие на недомислие, на липсата на опит за вечността в Христос. На земята всичко е преходно. По време на живота ми на Атон – двадесет и две години – ми беше болно да гледам как някои, и то добри хора, мислят само за дните, а не за вечността. По странен начин сърцата на такива хора се ожесточават, вратите на сърцата им се затварят и те не могат да разберат нито гетсиманската молитва, нито жертвата на Голгота, нито идеите на св. Симеон Нови Богослов или на Силуан за това, че всеки от нас по съдържанието на своя живот трябва да се уподоби на първия човек, т.е. да стане Адам. Поради липса на съзнанието, на което ни учат светите наши Отци, ние извращаваме християнството. Когато едно условие на държавния, обществения живот се издига в догмат, това е напълно погрешно. Истинската молитва протича в пределите на Божествения, а не на земния живот: “Боже, бъди милостив към мене грешния”. И още: “Господи, помилуй нас и Твоя свят”. Казвам всичко това сега, защото мисълта ми се отклони към случая с двама от нашите братя, които бяха в Русия и там, след великата благодат на мъченичеството, неочаквано се проявява такова дребнаво, ограничено, тесногръдо съзнание за времето. Там попитали: “По кой стил служите?” За онези хора това са новият и старият стил. Когато обаче преминахме на стила, според който живее държавата, не усетихме никаква загуба от това и запазихме доброто си отношение и към едните, и към другите. Кои са едните и кои другите? Тези, които различават дните, както казва апостол Павел (вж. Рим. 14:5-6). А има други хора, които са потънали в молитва с душата, с цялото си сърце, с всичката си сила – те са заети с молитва към вечния Бог. Толкова бих искал, скъпи мои братя, да разбирате нещата така, както трябва да се разбират. Така, както ни е учил Господ и Неговите апостоли и светите Отци: “Небе и земя ще преминат, ала думите Ми няма да преминат” – казва Господ. Или, когато евреите Му казали: “...Нямаш още петдесет години – и си видял Авраама?”, Господ им отвърнал с присъщото за Него съзнание: “Преди Авраам да е бил, Аз съм” (вж. Иоан. 8:57-58). “И затова” – казва Господ – “яжте Моето Тяло и пийте Моята кръв, и тогава ще бъдете носители на Моя вечен живот; а който не пие Моята Кръв, който не яде Моята Плът, той ще изгуби живота” (вж. Иоан. 6:53). Времето е условна, присъща на творението форма на съществуване. А вечността – на вечния Бог, на Когото вярваме. Само с такова съзнание можем да вместим в себе си, да разберем словото на Христос, заповедите Му. Защо? Защото, когато Неговите заповеди станат закон, единствен закон на нашето временно и вечно битие, тогава целият порядък на живота ни се изменя. А щом човек почувства спасението си в Христос и види други хора, които не искат Христа, у него естествено се проявява състрадание към тях, понеже не разбират и не приемат Христос. От мъчителното съзнание, че тези хора отпадат от вечния живот в Бога, се ражда молитвата за целия Адам. Както казва старецът (Силуан – бел. прев.), когато до сърцето на човека се докосне любовта, той иска спасение за всички. Тогава няма да има ожесточение в сърцата, което води до разкол, омраза, до пълна загуба на християнския начин на живот. Старайте се да проникнете чрез покайната молитва в дълбините на християнското съзнание. Винаги подчертавам, че истинската молитва е покайната. Всеки от нас носи у себе си един или друг грях и съгрешава. Затова и покайната молитва е естествена за нас. По чуден начин именно така се ражда персоната, т.е. ипостасата по образа на Христос, Въплътилия се Логос. Разберете това. Молитвата ми е вие всички да разберете пътя на Христос – мъчителен, ала наистина спасителен за нас. И нека Господ да ви пази.