Воистину Воскресе Господ!
Уважаеми и дълбокопочитаеми отец Георги!
Много се зарадвах на Вашия пасхален поздрав, който получих вече тук, в Англия.
Вие добре разбирате, че на стари години е нелеко дело да направиш
такава промяна, да започнеш нов живот, в нова страна, където всичко ми е
непознато, на език, който ми е съвършено непонятен. Ние, тоест аз и
тези, които са с мен, веднага и изцяло се потопихме в работата.
Невероятно много трябва да бъде извършено, за да се устрои животът.
Огромни усилия ни струва нашата малка църква вътре в дома. Основната
работа по нея почти завършихме в петък, преди Лазарова събота, и
службите на Страстната седмица, както и Пасхалните, извършихме и
извършваме в нея. За нас това е голям успех. Слава на Бога. Освен това
трябваше да се организира ежедневният живот: „кухня”, градина,
отопление, почистване на дома, подреждането на нашите стаи и други
работи без край. Всички ние работихме действително до изнемога. Често ми
се събираха не повече от четири часа сън в денонощие.
Още от момента на нашето пристигане тук (за което беше писано в много списания и дори бе оповестено по радиото) хората, често наивни, искаха да ни посетят, желаейки да видят нашето богослужение, устройството на нашия „аскетичен” живот, нашите „устави”, „порядки” и всичко подобно. Пишеха ни писма и с нетърпение чакаха отговори, нещо, което много ни терзаеше. Аз лично написах около двеста писма за тези два месеца, но с това не успях да потуша недоволството към нас. Мнозина са обидени от моето невнимание. Аз съм в ужас.
В отчаяние съм от всичко това, защото мнозина в своята обида ни „отмъщават” с лоши думи, с неправилно тълкуване на поведението ни и така нататък. Не изключвам възможността някои нарочно „да използват” така създалото се в практически план наше затруднение, за да посеят нещо против нас. Но се налага, често против желанието ни, да подминаваме всички обвинения, защото в противен случай нищо няма да бъде направено и всичко ще се провали.
Един местен свещеник, много добър човек, който ни продаде този
дом, дойде по време на работата ни и, като видя дома си в „такова ужасно
състояние”, си тръгна дълбоко разочарован. Едва вчера, когато дойде
отново и видя нашата църква, се успокои и промени. Не трябва да се
показва на хората каквото и да е в незавършен вид. Като са неспособни да
видят „края” на делото според началото му, те изпадат в „шок”. Затова
не ми се иска да приемам почти никого, за да не остане в съзнанието им
неправилно впечатление.
Струва ми се, че аз Ви изпратих от тук едно писмо с въздушна поща, в което Ви уведомих за моето преместване и за други неща. Не разбирам, какво се е случило: писмото ли се е загубило или аз „само съм искал” да Ви пиша.
Струва ми се, че аз Ви изпратих от тук едно писмо с въздушна поща, в което Ви уведомих за моето преместване и за други неща. Не разбирам, какво се е случило: писмото ли се е загубило или аз „само съм искал” да Ви пиша.
Сега Ви пиша обикновено писмо, за да ви изпратя с него и копие на
един последен по време отзив на книгата (става дума за книгата „Старецът
Силуан”, към чието английско издание има предговор от отец Георги
Флоровски, бел. прев.). В него много добре е изразено „онтологичното”
разбиране на заповедта за любовта към ближния, враговете и т.н. Също
така със завидно уважение авторът на отзива говори за Вас като за
изключителен православен богослов на Запад. Този отзив прави
впечатление, че е написан от човек, възпитан в съвременната богословска
литература в Европа, нещо не съвсем обичайно за Англия. Моята преводачка
дори ми каза, че в самия език на отзива има нещо, което издава автора
по-скоро като чужденец, който владее добре английския език, но не като
англичанин по произход. Аз сам не мога да определя.
По-късно ще се постарая да намеря самото списание и да Ви го изпратя. Аз живея на село (по мерките на Англия – „дълбока провинция”). Издателството е доволно от това как се разпространява книгата. До днес са продадени 800 екземпляра. Аз не знам, удовлетворително ли е това или е малко?
Чух, че след като в печата са се появили толкова разнообразни
отзиви за книгата, нейното издаване в Америка е твърде вероятно.
Подкрепете това дело.
Отец Василий (става дума за бъдещия Брюкселски архиепископ Василий Кривошеин,
бел. прев.) е имал някакви проблеми с отец архимандрит Николай и е бил
принуден да напусне Оксфорд и да се засели в Лондон. При всички случаи
на „човешки” конфликти всеки вижда своята правда и всяка външна намеса е
рискована. Разбира се, отец Николай е вече стар и не може да бъде
гъвкав и „пластичен”, което прави животът с него нелек. Сам отец Василий
ми е говорил за това.
Въпросът с неговото ръкоположение за епископ и до днес за мен е
неясен. Видях го преди месец в Лондон. Тогава той писа на митрополит
Николай за делата си и чакаше някакво решение. От тогава нищо ново от
Лондон не съм чувал. Което не означава, че през това време нищо ново не
се е случило. Просто искам да кажа, че моите сведения са малко остарели.
Ако Вие дойдете в Англия, то аз всячески ще се постарая да Ви
осигуря и пътуване до нас в Old Rectory. За мен ще бъде голяма радост да
Ви посрещна тук. Домът е голям. Градината е голяма. Мястото е
прекрасно. Тишина, почти пустинна. Ние сме на края на света. Ако и в
материално отношение животът беше по-лек, то всичко би било действително
напълно благоприятно.
Аз, както вече Ви писах, мисля да направя на конференцията в Оксфорд малко съобщение „За трите отречения, необходими за достигането на съвършенство у преп. Касиан Римлянин и преп. Йоан Синайски (Лествичник)”. Ако Вие, като истински познавач на Светите отци, можете да ми посочите и други места у тях, имащи отношение по този въпрос, ще Ви бъда дълбоко благодарен. За мен е трудно да пътувам до библиотеки. Ако у Вас се е запазила моята брошура на френски (Des fondements de l’ascese orthodoxe…) или на руски („Об основах православного подвижничество”) то там на с. 6-7 във френската или на с. 8-9 в руската може да видите за какво искам да говоря.
Аз, както вече Ви писах, мисля да направя на конференцията в Оксфорд малко съобщение „За трите отречения, необходими за достигането на съвършенство у преп. Касиан Римлянин и преп. Йоан Синайски (Лествичник)”. Ако Вие, като истински познавач на Светите отци, можете да ми посочите и други места у тях, имащи отношение по този въпрос, ще Ви бъда дълбоко благодарен. За мен е трудно да пътувам до библиотеки. Ако у Вас се е запазила моята брошура на френски (Des fondements de l’ascese orthodoxe…) или на руски („Об основах православного подвижничество”) то там на с. 6-7 във френската или на с. 8-9 в руската може да видите за какво искам да говоря.
Моето благословение и най-добри пожелания за Ксения Ивановна.
Предан, с любов
Архимандрит Софроний.
The Old Rectory (Essex, England)
6 май 1959 г.
* * *Воистину воскресе!
Скъпи и дълбокопочитаеми отец Георги!
Благодаря Ви за писмото. Благодаря Ви за добрата дума. Нашето начало тук беше в много отношения изключително благоприятно. Но това не отстранява онези неразбирания и недоволства, за които Вие говорите именно като за свидетели на доброто начинание. Най-печалният момент се състои в това, че такива недоброжелателства и недоволства срещаш много по-често в близката църковна среда, отколкото сред инославните и чужденците. Не изключвам възможността да дойдете тук преди Оксфордската конференция на кола от Лондон или дори от Оксфорд.
Отец Василий трябва да бъде ръкоположен за епископ днес, в Лондон, 14 юни. Мисля, че ще го ръкополагат екзархът, архиепископ Николай и епископ Антоний Блум. Титулът на новия епископ е Волоколамски, а длъжността - втори викарий на екзарха.
По този повод мисълта ми отново се насочи към въпроса за йерархическото устройство на Църквата. Неизбежността и неотстранимостта на йерархията мисля, че всички разбираме. Не мисля, че сред православните има някой, който би възстанал против това „учреждение”, „установление”. Но историческият опит показва, че когато неравенството, което е задължително свързано с идеята за всяка йерархия, премине известни граници, тогава се разрушава възможността за нормално общуване между йерархичните степени. Влизайки в състава на висшия йерархически „клас”, за съжаление, повечето епископи губят дължимото уважение към тези, които стоят по-ниско от тях по отношение на тяхната степен, тоест, свещениците. В общия църковен живот се внася чужд елемент - този на „класовите отношения”. Епископите твърде често престават да бъдат не само братя, но дажи и отци. Те чувстват себе си преди всичко владици (деспоти на гр. ез.) и също твърде често клонят към „деспотизъм”. Ако в миналото подобно подчертано „неравенство” между епископите и свещенството (за монашеството даже на говоря) в някаква степен е съответствало на „социалния” строй и реалното състояние на нещата (например, слабо разпространеното образование), то сега спазването на същата дистанция между свещеници и епископи стана напълно неполезно за живота на Църквата. Аз съм дълбоко убеден, че в началото на Революцията такова явление като „Живата църква” (и другите презвитариански движения в други времена и в други условия), са били предизвикани именно от подчертаването на „неравенството” от страна на самите епископи. Към настоящия момент аз с дълбока скръб следя, как все по-силно се проявява тенденцията сред епископата да прокара „граница” между тях и останалото Тяло на Църквата. В борбата против идеята за „царственото свещенство” на всички християни (виж 1 Петр. 2:9), в борбата против идеята за съборността, включваща освен епископата и свещенството, и монашеството, и миряните, в стремежа да се представи епископата в цялост като носител на непогрешимост и с изключително право на учителство, в тези и подобни неща аз виждам страшна реакция, която може да се окаже гибелна за съдбините на Църквата в бъдеще.
* * *Воистину воскресе!
Скъпи и дълбокопочитаеми отец Георги!
Благодаря Ви за писмото. Благодаря Ви за добрата дума. Нашето начало тук беше в много отношения изключително благоприятно. Но това не отстранява онези неразбирания и недоволства, за които Вие говорите именно като за свидетели на доброто начинание. Най-печалният момент се състои в това, че такива недоброжелателства и недоволства срещаш много по-често в близката църковна среда, отколкото сред инославните и чужденците. Не изключвам възможността да дойдете тук преди Оксфордската конференция на кола от Лондон или дори от Оксфорд.
Отец Василий трябва да бъде ръкоположен за епископ днес, в Лондон, 14 юни. Мисля, че ще го ръкополагат екзархът, архиепископ Николай и епископ Антоний Блум. Титулът на новия епископ е Волоколамски, а длъжността - втори викарий на екзарха.
По този повод мисълта ми отново се насочи към въпроса за йерархическото устройство на Църквата. Неизбежността и неотстранимостта на йерархията мисля, че всички разбираме. Не мисля, че сред православните има някой, който би възстанал против това „учреждение”, „установление”. Но историческият опит показва, че когато неравенството, което е задължително свързано с идеята за всяка йерархия, премине известни граници, тогава се разрушава възможността за нормално общуване между йерархичните степени. Влизайки в състава на висшия йерархически „клас”, за съжаление, повечето епископи губят дължимото уважение към тези, които стоят по-ниско от тях по отношение на тяхната степен, тоест, свещениците. В общия църковен живот се внася чужд елемент - този на „класовите отношения”. Епископите твърде често престават да бъдат не само братя, но дажи и отци. Те чувстват себе си преди всичко владици (деспоти на гр. ез.) и също твърде често клонят към „деспотизъм”. Ако в миналото подобно подчертано „неравенство” между епископите и свещенството (за монашеството даже на говоря) в някаква степен е съответствало на „социалния” строй и реалното състояние на нещата (например, слабо разпространеното образование), то сега спазването на същата дистанция между свещеници и епископи стана напълно неполезно за живота на Църквата. Аз съм дълбоко убеден, че в началото на Революцията такова явление като „Живата църква” (и другите презвитариански движения в други времена и в други условия), са били предизвикани именно от подчертаването на „неравенството” от страна на самите епископи. Към настоящия момент аз с дълбока скръб следя, как все по-силно се проявява тенденцията сред епископата да прокара „граница” между тях и останалото Тяло на Църквата. В борбата против идеята за „царственото свещенство” на всички християни (виж 1 Петр. 2:9), в борбата против идеята за съборността, включваща освен епископата и свещенството, и монашеството, и миряните, в стремежа да се представи епископата в цялост като носител на непогрешимост и с изключително право на учителство, в тези и подобни неща аз виждам страшна реакция, която може да се окаже гибелна за съдбините на Църквата в бъдеще.
Според мен това може да се разглежда като рязко снижаване на богословското ниво на църковното съзнание в наши дни. И се боя, че сега вече би било трудно да се противодейства на този процес.
Не мога да кажа, че никога не съм срещал епископи, които не са се стараели да премахнат непреодолимата пропаст между йерархичните степени и в личен план са оставали братя, приятели, сътрудници и съслужители на Божия престол. Но за съжаление, те са рядко явление. Удивително е, какво силно влияние имат социалните форми на живота през различните исторически периоди върху църковния живот. Удивително е колко рядко се среща съзнанието, че нашето християнство е религия абсолютна и затова е длъжна да съзнава своята независимост от останалия свят, където всеки „строй", всеки „режим", всеки „порядък” неизбежно носи в себе си възможността от „злоупотреба”, извращения, експлоатация и впоследствие до пълно израждане.
Ако се върнем към Църквата, към това, което виждаме в нейния живот през последните две столетия, то не бива да оставаме равнодушни пред факта, че епископите, които защитават духовното и богословско начало на Църквата, са малцинство. И в миналото такива борци като св. Максим Изповедник или преп. Симеон Нови Богослов, или св. Григорий Палама (до своето епископство), са били принудени да преодоляват намаляващото духовно и богословско влияние на епископите. Връхна точка на извратеното разбиране за „църковна йерархия”, която е съкровена по своята същност, е, разбира се, Ватиканът. Слава Богу, ние нямаме такова нещо. Но тенденцията към установяването на „външен” авторитет се среща у нас в по-голяма степен, отколкото би трябвало да бъде.
Възможно е скоро да излезе немският превод на книгата за Стареца Силуан. Той ще бъде значително по-пълен от английската верия. Преводачката се страхуваше да не се претовари и съкращаваше много, но в издателството, Патмос-Ферлаг, Дюселдорф, помолиха да пропускаме колкото може по-малко. Тя сега е заета с тази работа, живеейки при нас, в Old Rectory.
Господ да Ви съхранява в добро здраве, да благослови Вашите трудове с обилие на нетленни плодове у самия Вас. Както и у тези, които Ви слушат и се учат от Вас.
Предан Ваш архимандрит Софроний,
Поздрави на Ксения Ивановна.
29 май 1959 г.
Превод: Венцислав Каравълчев
