неделя, 17 март 2013 г.

Раждането за непоклатимото царство - архим. Софроний Сахаров

Човек не може да познае истински греха си, ако не бъде озарен от нетварната Светлина по таен, т. е. скрит за очите ни, или явен начин. Да виждаш греха си е начало на съзерцанието. Трябва да подчертаем, че това е възможно навсякъде, по всяко време и при всякакви външни условия. Нито бягството в пустинята, нито отстраняването от хората, нито научното богословие или внимателната психоанализа, нито философските концепции или рационалният подход към Евангелието и нищо друго, подобно на изброеното, не представлява само по себе си същността на духовното съзерцание. Разбира се, отиването в пустинята, в затвор или други начини на уединение могат да бъдат безценна привилегия, защото са благоприятно условие за дълбоко покаяние, без което всяко наше действие и всеки вид аскетически живот се превръщат в чисто човешко начинание, всъщност малко полезно за спасението. Чрез болезненото покаяние слиза върху човека благодатта на Светия Дух, която го въвежда в сферата на божествения живот. Колкото по-устремно е покаянието, толкова по-мощно действа в нас Самият Бог, Който ни докосва и дава на Своето създание общение със Себе Си по единствено Нему известен начин. В състоянието на такава благодат човек живее с цялото си същество реалностите на божествения свят и ги съзерцава като очевидност. ЗА ПОКАЯНИЕТО Навярно на някои ще се стори непонятен душевният строй, който имат хората, познали Божието посещение – те реално мислят и усещат себе си достойни за ада и вечните мъки, но при това те не са завладени от отчаяние, а от всеизпълващо чувство за величието на светостта на Бога, благословен навеки. От виждането на безкрайната святост на смирения Христос-Бог съзнанието и усещането за греха, който живее и действа в нас, достигат такава степен, че наистина целият човек, с цялото си същество, се свива и в мощен порив към Бога и силно отвращение към злото в себе си се потапя в плач. Желанието на душата да се уподоби на Бога в святото смирение прилича на смъртоносна жажда. Особена духовна печал от съзнанието за собствената мерзост силно измъчва тогава душата. Тази мъчителна скръб по светостта е вече начало на самата святост, затова отците я наричат свята печал, и възлюбили я поради светостта, те скъпо я ценят и пазят. Онова, което ми бе дадено да наблюдавам у монасите, не е култивиране на патологичен горделив долоризъм; съвсем не. То е нещо съвсем различно по своя род и качество. Когато човек плаче с цялото си същество поради съзнанието за своята неправда, за своята вина, като изпитва дълбок срам за себе си и болезнено преживява своята лишеност от светлината и живота, които му е било дадено да види, тогава от тази с нищо несравнима скръб у него се поражда енергия за стремеж към Бога, чиято сила съответства на силата на скръбта, на страданието. Това страдание може да достигне такава степен, че действително да изтръгне човека от този свят, тогава той наистина забравя света и пребивава в състояние, в което не знае „в тяло ли е бил, или без тяло”. Мъчението на душата, която се кае за своите грехове, има различни степени. Понякога то може да достигне толкова голямо напрежение, че някои отци го наричат „ад на покаянието”. Човек, който не е преминал през този „ад на покаянието”, е малко „способен” за Царството небесно. Но все пак, колкото и тежко да е това „Адамово мъчение”, колкото и силно да е страданието в „ада на покаянието”, в него – поради стремежа и привличането към Бога, резултат на Божия призив – се крият живот и радост. Затова отците наричат този плач и тази печал – „радостотворни”. А когато покаянието достигне известна пълнота, тогава, според степента на пълнотата на покаянието, човек бива удостоен с виждането на божествената Светлина. Доколкото можем да съдим от свидетелствата на много монаси, това виждане става в момент, когато човекът съвсем не го очаква. То се предхожда от особен мир и носи в себе си кротка любов и истинско възкресение на душата. Светите отци по изключителния дар на благодатта през двете хилядолетия опит на Църквата, който неизменно се повтаря от век във век, категорично твърдят, че единственият верен път към спасението е пътят на покаянието; и друг път няма. На покаянието, което произтича от истинското и дълбоко съзнание за собствената вина и отговорност. Истинското покаяние не е просто съзнание за настоящото ни състояние като състояние на грехопадение. Такова съзнание е възможно и извън християнството. Християнското покаяние произтича от съзнанието на дълбоко разумно, свободно, лично, вечно същество – от съзнанието за собствената вина. Имах възможност да наблюдавам у някои хора такова дълбоко съзнание за собствената неправда, вината, че в молитвата си към Бога: „Помилуй ме”, те гледаха на прошката като на чист дар на Неговото милосърдие. Ако се подходи с мерките на справедливостта, прошка няма да бъде дадена. Тя произтича единствено от безкрайната благост на Бога. Душа, която не е мъжествена, която е немощна, бързо изпада в отчаяние и не достига пълнота на покаянието и очистването, а получила за своето малко и нетърпеливо покаяние известна милост от Бога, се задоволява с това. Човекът, който се стреми към Бога, бива изпитван – понякога сурово, а понякога дори „жестоко”. Но не всички са изпитвани по този начин, а само онези, които Бог е „предузнал” (Рим. 8:29) като верни и мъжествени. Бог се бави да посети вярната душа. От това забавяне покаянието у силната и вярна душа се задълбочава, засилва се отвращението към всеки грях, а обръщането към Бога става още по-горещо и напрегнато. АСКЕТИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ За подобието на Христос Този, който наистина пребивава в Христос, не може да не постъпва като Него. Този, който наистина обича Христос, действително спазва заповедите Му, защото не е възможно да обичаш Христос, а да не обичаш Неговите заповеди, които са израз на Христовия дух. Христос е истинската Светлина (Иоан 1:9), и онзи, който е видял тази Светлина и пребивава в нея, естествено, ще бъде подобен на Христос в своите прояви. В какво се изразява това подобие? Преди всичко в това, че такъв човек ще понесе теготите на своите събратя, т. е. ще смята себе си виновен за ставащото зло и, израствайки постепенно в това съзнание, доброволно ще приема всякаква смърт, без ни най-малко да гледа каква е тя и откъде идва. Ако някой започне да убива този човек, сърцето му няма да се надигне да обвинява убиеца; ако го разрушава болест, той няма да изгуби душевния си мир; ако бъде подложен на нападения от бесове, няма да се уплаши от тях и не ще изгуби умилението си. Ето това означава да намразиш душата си. За прошката на греховете Според учението на светите апостоли на човека се дава „прошка на греховете”. За нея през всички векове свидетелстват и хората, познали я в своя опит, получавайки благодатта на Светия Дух, която безспорно свидетелства във вътрешния човек за това чудно събитие. Ето някои признаци за несъмнеността на това вътрешно свидетелство: едно наистина особено действие на Духа, което поражда удивителна промяна на ума и сърцето; действие необичайно, непознато преди, различно от всички други „естествени” преживявания, което тъкмо затова не би могло да бъде плод на въображението или на изкуствена самовъзбуда; тиха, но силна и свята радост и вътрешен мир, които достигат такава сила, че душата забравя целия свят и изпада в състояние, при което губи усещане за всичко материално. Оттук нататък целият живот на човека коренно се изменя; сърцето се отнася нежно към хората, а умът възприема всички неща по нов начин. За монашеското „здраве” Духовен „аристократизъм”, който удържа хармоничното съжителство на духовния, психичния и телесния „състав” на човека, обуславя онова, което сред монасите е прието да се нарича „душевно здраве”. Това хармонично „съжителство” на всички равнища на нашето същество обаче идва като венец на дългогодишен подвиг, свързан с борбата със страстите. Хиляди пъти душата преживява най-различни духовни „бури”, посещения на благодатта, борба с унинието, борба за молитвата, борба с хората, които поради неразумието си враждуват против духовните ни стремежи, и други подобни неща. Един известен учен богослов, след като прекарал доста време на Атон и наблюдавал двама монаси, към които бил благоразположен, казал на единия от тях: – Отец А. и Вие сте два противоположни типа християни: отец А. е хармоничен, а Вие сте трагичен тип. Монахът отговорил: – Не познавам друга хармония, освен тази на съвършената Христова любов, и там, където я няма, трагедията на борбата е неизбежна. Аз не съм достигнал любовта, как бих могъл тогава да бъда спокоен? В отговора си монахът проявил обичайното съзнание на светогорците, че Атон е една голяма лечебница и че всички хора са в някаква степен болни, защото душевното здраве се разбира като преодоляване на греха и страстите и като нов благодатен живот в Бога. Според традиционните разбирания на психиатрията за душевно здрав се смята човек, у когото конфликтите не са достигнали остра форма, явно разрушителна за индивида или нетърпима за обществото. При това психиатърът съвсем не се интересува дали човекът се предава на плътски излишества, или има някаква друга страст, стига той самият да не изпитва страдание поради вътрешен конфликт или да не върши действия, които нарушават общоприетите норми на човешкото общество. И така за психиатъра въпросът за изцеляването се свежда до отстраняване на вътрешния конфликт, а за монаха това е въпрос на постигане на святото съвършенство. За благодатта Способността на човека да понесе пълнотата на благодатта е твърде ограничена. Възхождането на човека в сферата на безначалното Битие е много рядко явление. Това съзерцание се дава само за кратко, а след това оставя човека, ако Бог, по неведоми за нас причини, смята за нужно животът на този човек на земята да продължи. Обикновено ние сме свикнали да мислим, че смисълът на това продължаване е човекът да служи на братята си. Той самият обаче усеща някаква богооставеност поради намаляване на благодатта, а след това цял живот страда, защото вместо виждането на Светлината върху него се спуска някакво „покривало”. В състоянието на съвършена благодат човек не може нито да работи, нито дори да общува с хората. Ето защо грижата за братята изисква с човека да пребивава само „умерена” благодат, умерена също е и любовта. За всеобщото спасение Двама монаси разговаряли за спасението. Единият от тях казал: – Душата ми не може се примири с мисълта, че някой ще погине навеки. Мисля, че Господ ще спаси всички по някакъв начин. Другият отвърнал: – Светите отци казват, че Бог е могъл да създаде човека без неговото съдействие, но да спаси човека без съдействието и съгласието на самия човек е невъзможно. Спасението и гибелта зависят от свободата на човека. Първият казал: – Мисля, че Бог в изобилието на Своята любов ще преодолее съпротивата на творението, без да нарушава свободата му. Вторият отговорил: – Струва ми се, не бива да забравяме, че свободата на човека потенциално е толкова голяма, че той може да се самоопредели отрицателно по отношение на Бога дори в плана на вечността. Онези, които не знаят или забравят това, се хранят с оригеновско мляко. – Но това е безумие! – Да, безумие е. – Какво да правим тогава? – Бог иска да се спасят всички, и ние трябва да желаем на всекиго спасение и да се молим за всички, но нито Откровението, нито опитът ни дават основания да предполагаме, че всички ще се спасят. Свободата е велик дар, но страшен. Източник: http://bogolubie.blog.bg/drugi/2009/11/19/rajdaneto-za-nepoklatimoto-carstvo-ot-arh-sofronii-saharov.439168