В писанията на Блажения Старец /става дума за духовния старец на архимандрит Софроний - св. Силуан Атонски - бележка на блогъра/ постоянно се повтаря думата благодат. За да схванем по-добре какво трябва да разбираме под тази дума, ще си позволим да се спрем на това как разбира благодатта православният монах.
В руската дума Благодат е изразена отчасти богословската идея за
нея, разбирането на нейната природа, а именно: благ дар на Бога, или дар
на Божията благодат; нетварна надсветовна сила (енергия) на Божеството.
Човекът е създаден по образ на Бога-Творец. В съществото на тварния
човек няма нищо несъздадено. Този тварен образ на Бога не може да бъде
причастен на Божествената същност, но той притежава способността да
влезе в общение с несъздаденото Божество чрез причастие на Неговата
благодат. И макар човекът да не е причастен на Божествената същност,
чрез благодатта обаче той се съобщава с Божествения живот.
Благодатта като несъздадена енергия на Бога, според православното
разбиране, е "Божество". Когато Божеството благоволи да се съедини с
човешкото същество, тогава човекът вижда, усеща в себе си действието на
Божествената сила, която го преобразява, прави го богоподобен вече не
само потенциално, "по образ", но и актуално, "по подобие" на битието.
Благодатта-Божество освещава човека, обожествява го, тоест сътворява го в
бог.
Заповедта на Христос не е, както ние вече сме казали, етична норма,
но тя сама в себе си е вечен божествен живот. Естественият човек няма
този живот в своето тварно същество, и затова изпълнява волята Божия,
тоест да живее според заповедта Божия човекът със своята сила не може;
но нему е свойствено да се стреми към Бога, към блажения вечен живот.
Стремежите на естествения човек щяха да си останат само стремежи без
възможност за реално осъществяване, ако я нямаше насреща Божествената
сила — благодат, която сама в себе си е тъкмо търсеното, тоест вечният
божествен живот.
В своя опит аскетът-християнин се убеждава, че благодатта, според
действието й, може да има единствено божествен произход. Чрез опита си
той се убеждава, че в самото естество на човека я няма тази сила. В
опита си по-нататък той се уверява, че не само човекът търси Бога, но и
Сам Бог търси човека и дори в несравнимо по-голяма степен. Бог постоянно
търси човека, и щом човек проявява стремежа си към доброто и неговото
осъществяване, то благодатта вече предварва. Обаче действията или
въздействията на благодатта в никаква степен не подлежат на произвола на
човека. Благодатта идва и си отива по волята на непринуждавания,
абсолютно свободен Бог. Каквото и да прави сам човекът, ако Бог не
благоволи, той ще пребивава извън истинския живот, извън божествената
светлина, в «непрогледен мрак».
Като познае това в своя опит, православният монах влага целия смисъл на живота си в добиването на благодатта на Светия Дух.
Въпросът за придобиването на благодат е бил централен и в живота на
стареца Силуан; това се е изразявало в неговия постоянен стремеж към
нея, в постоянните му беседи за това, как се придобива тя и защо я
губим.
* * *
Изхождайки от данните за Историята на Църквата и от общуването си с
мнозина подвижници, стигнахме до извода, че опитът на благодат у онези,
дето са били удостоени с велики посещения и видения, едва след много
години подвижничество се усвоява по-дълбоко и приема формата на духовно
познание, което ние предпочитаме да определим като догматическо
съзнание, но не в академичния смисъл на думата.
Историческият опит на Църквата, в който включваме Светите Апостоли и
великите древни и нови Отци, дава възможност да се определи този срок,
като се почне от 15 години. Така, първото послание на Апостол Павел (към
Солуняните) е написано приблизително15 години след като Господ му се
явил по пътя към Дамаск. При мнозина това става след 20, 25, 30 и дори и
повече години. Евангелистите и другите Апостоли са написали
свидетелствата и посланията си дълги години след Възнесението Господне.
Светите Отци са разказали за своите видения и за своя опит, в повечето
случаи, в края на пътя си като подвижници. В живота на Стареца Силуан,
както виждаме, са минали повече от 30 години, преди той да излее своя
опит писмено със завършено и зряло догматическо съзнание. Толкова
продължителен е процесът на усвояването на благодатта.
Онова догматическо съзнание, което ние имаме предвид тук, се ражда
от духовния опит, извън разсъдъчната дейност на нашия ум. Изразяването
на опита в слово при Светите няма характера на схоластични построения, а
е едно разкриване на душата. Словото за Бога и живота в Него идва без
размисъл, просто, то само се ражда в душата.
Подвижническото догматическо съзнание не е разсъдъчна рефлексия
върху преживения вътрешен опит, която по принцип е психологически
естествена. Подвижниците се отклоняват от пътищата на разсъдъка, тъй
като разсъдъчната рефлексия не само намалява интензивността на
съзерцаването на Светлината, но и води до прекратяване на истинското
съзерцание; и тогава душата потъва в мрак, оставайки с едното
абстрактното рационално знание, лишено от жизнена сила.
Каква е ползата да разсъждаваш за природата на благодатта, а да не
усещаш действието й в себе си? Каква е ползата да витийстваш за
Таворската светлина, без да пребиваваш в нея битийно? Има ли смисъл
изящно да богословстваш за Троицата, без да имаш в себе си святата сила
на Отца, кротката любов на Сина, несъздадената светлина на Светия Дух?
Догматическото съзнание, разбирано като духовно познание, се дарява
от Бог, както и всеки истинен живот в Бога, възможен единствено чрез
пришествието на Бога. То далеч не винаги се е изливало в устно или
писано слово. Когато Божието благоволение спохожда човек, тогава няма в
душата стремеж към изясняване на опита в рационални понятия и логични
тълкувания. Душата няма никаква нужда от тях, понеже тя достоверно знае с
недоказуемо, но не изискващо доказателства знание, че живее в истинния
Бог. И ако в нея има още сила, се стреми към по-голяма пълнота; ако пък
действието Божие превишава нейните сили, мълчи в блажена изнемога.
Невъзможно е духовният опит да се облече безупречно в думи, не може
човешкото слово равносилно да изрази живота на духа. Неизразимото и
непостижимото чрез логично мислене се постига битийно. Бог се познава
чрез вяра и живо общение, а намеси ли се човешкото слово с цялата си
условност и менливост, тогава се отваря поле за безкрайни неясноти и
възражения.
Уверено може да се каже, че никой от Светите отци не би тръгнал да
търси словесен израз на своя духовен опит и завинаги би пребивавал в
мълчание, това "тайнство на идния век" (1), ако пред него не стоеше
задачата да научи ближния, ако любовта не пораждаше надежди, че поне
някой, "поне една душа", както пише Стареца, ще чуе словото и като
възприеме покаянието ще се спаси.
Основите на догматическото познание без вреда се дават още при
първия опит на благодатта, и ако този аспект на единното и неделимо
духовно битие не се проявява ясно веднага, това не е защото дарът Божи
има недостатък сам по себе си, а понеже усвояването на този дар от
човека е свързано с продължителен вътрешен процес.
Човек, съзерцаващ за пръв път нетварната Божествена светлина, за
пръв път въвеждан в света на вечното битие, поради новостта на виждането
и несъизмеримостта, несъвместимостта му с целия заобикалящ ни вещен
свят, е поразен от недоумение и пребивава в блажено учудване. Той не е
способен да го изрази с думи. Той ще немее или ще изрича нещо почти
нелепо. Ако не е призван да служи на благовестника, то чутите от него,
неизразими на човешки език слова, той ще спотаи в сърцето си.
Но колкото и голям да е първият дар на Божествената благодат, докле
не се усвои, човек може отново да изпита не само колебания, но да
стигне и до падения. Ярък пример за това е Апостол Петър. На Тавор — той
пребивава в блажено недоумение, след това, при страданията на Христа,
се отрича, а след много години, в посланието си, се осланя на таворското
си видение като на свидетелство за истината.
Продължителността на процеса на усвояване на благодатта не е
еднаква при всички. А нормалният път на това усвояване в общи линии е
такъв. Първият опит на Божественото посещение дълбоко поразява човека
изцяло и го въвлича напълно във вътрешния живот, в молитвата, в борбата
със страстите. Този период е богат на сърдечни чувства и изобилства с
толкова силни преживявания, че умът цял е привлечен да съучаства в тях.
Следващият период, загубата на благодатта, потапя човека в огромна скръб
и недоумяващо търсене на причините за загубата и пътищата към
възвръщане на Божия дар. И едва след като минат много години на смяна на
духовните състояния, съпроводени обикновено с четене на Светото Писание
и творенията на Светите Отци на Църквата, беседи с духовни наставници и
други подвижници на благочестието, след дълга борба със страстите,
човек открива в себе си светлината на познанието на пътищата на духа,
дошла тайно незабелязано (Лука 17:20). Това познание, наречено от нас
догматическо съзнание, е дълбокият живот на духа, и в никакъв случай не
абстрактен гносис.
* * *
Бог не е завистлив. Бог не е самолюбив и не е честолюбив. Той Сам
смирено и търпеливо търси всеки човек на всичките му пътища и затова
всеки може в една или друга степен да познае Бога не само в Църквата, но
и извън Нея, обаче съвършеното познание на Бога, освен с Христа или
извън Христа е невъзможно (Мат. 11:27).
Извън Христа никой духовен (мистичен) опит не дава на човека
познание за Божественото Битие като Единна непостижима абсолютна
Обективност в Три непостижими абсолютни Субекта, тоест като Троица
единосъщна и неразделна. А в Христа това откровение, това познание става
светлина на вечния живот, която струи върху всички прояви на човешкото
битие.
В писанията на Стареца Силуан ясно се разбира, че той без всякакви
противоречия е живял в Единния Бог в Три Лица. Едни и същи имена: Отец,
Господ, Владика, Цар, Създател, Спасител и други, той в молитвите си
съотнася ту отделно към всяко Лице на Светата Троица, ту към Единството
на Трите Лица.
Според категоричното свидетелство на Стареца чрез Светия Дух се
познава Божеството Иисус Христос. Позналият така Божеството Христос чрез
духовния си опит постига в Него неслятото съединение на две естества и
две воли. Също чрез Светия Дух, в духовния опит, се познава нетварната
природа на Божествената Светлина и другите догмати на нашата вяра. Но
тук е необходимо да се отбележи, че онова догматическо съзнание, което
идва от опита на благодатта, качествено се различава от подобното му по
външност догматическо съзнание, явяващо се следствие или на "вяра от
слушане", или на академично обучение, или като философско убеждение,
като абстрактно идеални представи.
"Едно е да вярваш в Бога, и друго – да си познал Бога", казва Старецът.
Абстрактно идеалните представи могат да съответстват на истината на
битието, но дори и в този случай, отделни от положителния опит на
благодатта, не се са онова познание на Бога, което по същността си е
вечният живот (Йоан 17:3). Но и те са ценни, тъй като във всеки момент
могат да послужат на човека и в истинския духовен живот.
* * *
Един богослов-интелектуалист би казал за писанията на Стареца: не
намирам тук богатство на богословската мисъл; не виждам тук догматическо
познание. Така ще каже, понеже неговата духовност принадлежи на друга
страна на религиозния живот.
Богословът-рационалист е зает с множество проблеми и търси
решенията им по пътищата на умозрителната разсъдъчност. Неговият
истински религиозен опит не е голям, главният му опит принадлежи на
сферата на разума, а не на живото общуване с Бога. Той смята, че
научната му ерудиция и разсъдъчният опит са духовно богатство, и го цени
толкова високо, че в очите му всеки друг опит отстъпва на втори план.
За истински религиозния, търсещ живото богообщуване, за живеещия в
Бога, е очевидна наивността на увлеченията на рационалиста. Той
недоумява, донякъде не разбира, как може умен човек да се задоволява с
догаждания и абстрактни построения? Рационалистите например векове си
блъскат главите над решението на проблема за съотношението между
благодат и тварна свобода. Те като че ли забравят, че има и друг път към
решаването на тези въпроси: пътят на битийното познание на
взаимодействието на Божествената благодат и човешката свобода. По този
път е вървял Старецът Силуан. Тъкмо това е и пътят на Църквата. Църквата
е силна и богата не с научната Си ерудиция, а преди всичко с
действителното притежаване на даровете на благодатта. Църквата живее със
Светия Дух, диша с Него, и чрез общуването знае как действа Той, знае
също и това как и в какви предели се проявява човешката свобода.
Взаимодействията между благодатта и свободата са безкрайно
разнообразни. Това разнообразие е следствие от една страна на мярата или
степента, или силата на благодатта, от друга – на духовното състояние
на всеки отделен човек. Според свидетелството на Отците на Църквата и
Стареца, когато Господ дойде в душата на човека, когато Божията Светлина
обеме целия човек, когато човекът цял е в Бога; тогава той като че ли
губи свободата си; тогава свободата му се проявява само в това, че той
изцяло се отдава на Бога и вече не действа сам, а само приема дареното
от Бога. В това състояние човек не пита за нищо (Иоан 16:23). Ако се изразим с други думи: тогава отпадат всички въпроси, каквато е да било "проблематика".
Като говорим това, ние изобщо не помисляме да отхвърлим законността
и естествеността на неясните търсения и питания на душата. Не. Но ние
говорим за различни пътища. Докато един се удовлетворява и иска отговор в
рационалното, друг го търси в истинното битие. Рационалистът, за да
удовлетвори нуждите на ума си, построява много сложни
богословско-философски системи, извършва колосална работа, за да може
диалектически, ако не да докаже, то поне да развие и покаже как стоят
нещата в неговите представи. Нерядко на това се посвещават всички сили,
богати дарования, целият живот. И по един странен начин от погледа му
като че се изплъзва безпочвеността на подобно търсене.
Нима е възможно решението на стоящите пред нас въпроси за вечния
живот по тези пътища? И ако беше възможно, то, все пак, абстрактното
знание ли е истинският живот? Нима може духът на човека да бъде
удовлетворен от подобно наивно решение?
Блаженият Старец от млади години е почувствал нужда от истинско
битие; той трескаво е търсил онази реалност, която съдържа в себе си
неопровержимо свидетелство на нашия дух за вечното битие, подобно на
онова колко неопровержимо е непосредственото свидетелство на нашето
съзнание за факта на земното ни съществуване.
Историята на човешката мисъл и духовния опит помни един
забележителен момент, когато са били изречени думите: "Мисля,
следователно съществувам" (Декарт). Друг философ, от нашето време,
другояче е осъзнал живота: "Бих казал: обичам, значи съществувам, тъй
като смятам любовта за по-дълбоко основание за осъзнаване на нашето
битие". Други са казали: "Ям, ходя, значи съществувам", тоест: "всяко
действие и проява на моето аз е показател за моето битие".
Всички тези мисли съдържат в себе си елементи от разсъдъчната
рефлексия върху въпроса: съществувам ли? Но и извън тази рефлексия, в
сферата на ирационалното самосъзнание всеки човек се осъзнава като
съществуващ.
Има духовни състояния, когато човек достоверно знае чрез
непосредствено познание, че той не умира, че е причастен към вечния
живот; когато Светият Дух, както се изразява Старецът, свидетелства на
душата спасение. И търсенето на такова разрешение на стоящите пред нас
проблеми е наистина достойно за един мъдър мъж. Този път е пътят на
битието, по който върви Църквата Христова. Богатството на Църквата е
истинският опит на Божественото битие. И Блаженият Старец е богат именно
с този опит на вечното битие, дарен от Светия Дух, и изхожда от него.
Старецът казва:
"О, Свети Дух... Ти ми откри една непостижима тайна".
И ако му кажеш: разкрий на нас сега тази тайна, която Светият Дух
ти е дал да познаеш, следва отговор, какъвто не сме търсели. Той казва:
"Духът Свети невидимо дава на душата знание".
"Той ми даде да позная Господа — моя Създател. Той ми даде да
позная колко много ни обича Господ... Това не е възможно да се
обясни"...
Ето колко беден е Старецът диалектически. Но би било грешка да се
смята, че това е следствие от неговата необразованост. Дори човек
изключително надарен интелектуално и способен към рационалистично
мислене, също ще немее, когато се докосне до онова битие, за което
говори Старецът. Тук не може да има «богатство» на мислите и
богословските концепции. Словото човешко не е способно да изразява онова
битие, към което сме призвани, което дарява Бог. Дори Сам Господ не ще
да го описва с думи, но казва: "А кога дойде Оня, Духът на истината, ще
ви упъти на всяка истина... и него ден няма да Ме попитате за нищо"
(Иоан 16:13; 16:23).
Пo книгата Старец Силуан Афонский, Москва,
Руско Подворие, Света гора, Свято-Пантелеймонов манастир, 1996 г.,
издадена с благословията на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия
Алексий ІІ
Превод от руски: Анна Георгиева
